— От тук ли?
— Да. От тук!
Отпред влакът свирна, вагоните изтропаха. Кучкарникът здравата се друсна.
Колка още по-силно засвири марша: „Пум, пум, пум…“
А Сашка предложи:
— Да заминем, а?
— Сега ли?
— Че какво?
— Ами Регина Петровна?
Сашка не отговори.
— Да остане сама с нейните малки мъже ли? Не ти ли е мъчно? — викна Колка.
Сашка бързо отбутна капака и изскочи навън. След него се изтърколи и Колка, препъна се в една траверса. Загледаха се след влака, след вагона и след своя, вече своя сандък. Сякаш изпратиха мечтата си.
Пренощуваха в един полуизгорял товарен вагон на глухата линия. И отидоха при Регина Петровна чак вечерта на другия ден.
Но преди това минаха покрай склада, за да се убедят, че катинарът, същият катинар, както и резето са си на мястото.
Възпитателката не им отвори веднага. Щом видя братята, ги покани да влязат, но сложи пръст до устните си: тихо, децата спят.
Кузминчетата влязоха на пръсти, погледнаха към кревата, където кръстом, в различни пози спяха малките мъже. Жорес с разперени ръце и крака, по гръб, а Марат обратното, свит на топка, завит презглава с одеялото. Сега пролича, че Жорес е по-голям.
Самата Регина Петровна беше с яркорозова, искряща като злато рокля, с копчета и много дълга, до петите.
Такава лъскава, с разпуснати коси, тя се видя на братята още по-красива. Наистина, същинска царица.
— Седнете. Чаках ви. Как сте, приятелчета? Гладни ли сте?
— Не — отговори и за двамата Сашка. — Днес вече ядохме.
А Колка сложи на шкафчето сланината, увита в листо от репей.
Регина Петровна погледна сланината, не я докосна, после погледна момчетата. Поклати глава.
— Не; не. Благодаря. Няма да я взема.
И понеже братята недоумяващо мълчаха, обясни:
— Вие сте си я спечелили, вие я яжте! А между другото, как я спечелихте?
Братята се спогледаха.
— Ето на — каза Регина Петровна. — Мисля, че се разбрахме. Нали?
Сашка кимна. Той схващаше по-бързо от Колка. Но сега дори нямаше нищо сложно. Възпитателката още там, пред склада, се бе досетила за кражбата на дрехите. Затова се бе тревожила и ги бе чакала. Но нали не ги бе видяла! Това беше важното!
А тя продължи:
— Търсих ви, питах за вас. Нямаше ви две нощи, нали? Всички помислиха, че сте избягали, казаха, че ви видели на гарата… Но аз не повярвах, знаех, че няма да си идете така. Не сгреших.
Регина Петровна бръкна в джоба на окаченото на стената палто, потърси, нещо, не го намери, върна се и седна.
— Господи, как се издържа без цигари… Поне малко да имаше… Е, стига. Вижте за какво ви търсих: тия дни започваме работа в консервния завод. Пьотър Анисимович е уредил. Ще работят по-големите: от пети до седми клас. Но аз записах и вас… Поне ще хапвате там. Разбирате ли ме?
Братята неуверено кимнаха, никакъв завод не бе влизал в плановете им.
— Моля ви да не се объркате: не сте в четвърти, а в пети клас… По-малките ще ги пратят в колхоза да берат ябълки… А сега вървете да спите. — И вече след тях добави: — Сланината, сланината не си забравяйте!
Колка безмълвно взе репейчето със сланината. На прага двамата братя се обърнаха като по команда.
— То… ние мислехме… Да… Да такова…
— Какво сте мислели?
— Да! Вчера замалко не заминахме! — тръсна Сашка.
— Завинаги ли? — някак сподавено произнесе Регина Петровна. И всичко в нея помръкна.
— Аха.
— Ами ние? Ами другите?
Децата се смутиха. Но и без това беше ясно, че те не са заминали само защото са мислили за нея.
— Приятелчета… Почакайте! — бързо, пламенно подзе Регина Петровна. — Ето, ще идем в консервния завод… Ще видим… Представете си, че ви хареса? Мисля, че нашите работи ще потръгнат… Ще потръгнат. Ще видите.
Колка нищо не отговори, не можеше да мисли толкова бързо. А Сашка, навъсен, вперил очи в пода, каза сякаш от името на двамата:
— Всъщност… Ще почакаме. Наистина Излезе почти като да говореше възрастен.
— Е, добре тогава — Регина Петровна се поразвесели. — Аз пък имам и един сюрприз… Замалко да забравя. Я елате тук.
Тя извади от нощното шкафче огромен пухкав калпак, а от калпака измъкна коланче.
Братята впиха очи в калпака.
— Какво е това?
— Папаха… Май на това се казва папаха…
— Откъде е?
— От килера… Изглежда, е останала от самодейността. А може и от село да са я донесли… Не знам. Там има много такива неща… Децата ги намериха… Че като се разлудуваха, направиха си карнавал… — Регина Петровна се ослуша, навън децата крещяха. — А това го взех за вас… Харесва ли ви? — Братята само се спогледаха: схванаха пропуска си. Как можаха, докато тършуваха из таваните, да пропуснат килера? Ами ако е имало нещо за ядене?
Колка заинтересувано попита:
— А там нямаше ли черкезка — с патрончета?
— Не съм виждала — каза Регина Петровна. — Имаше кинжал, само че счупен, и коланче… Помислих, че ще ви влезе в работа.
Но братята не се заинтересуваха от коланчето. Започнаха поред да мерят папахата. Колка се пъхна в нея до раменете и отвътре, забравил за спящите малки мъже, гърлено запя:
— Тихо, ей! — Сашка му свали папахата и я нахлупи на своята глава. — Аз ще бъда Хаджи Мурат! А ти…
— А аз — Будьони! — викна Колка и дръпна папахата. — Защото Будьони е за червените, а твоят Хаджи Мурат е за фашистите!
— Хаджи Мурат ли е за фашистите?
