Регина Петровна прекрати спора, като им взе папахата.
И каза усмихната:
— Аз пък сега си помислих… Ще я разрежа и ще ви ушия за зимата два капишона.
— Кво? — попитаха и двамата братя. — Лапишона ли?
— Е, моя работа е какво… С една дума, калпачета… Все ще е от полза. А колана можете да го вземете, за панталоните на Коля — нали ти беше Коля? — вместо това въже.
Братята се втренчиха в коланчето, то беше тесничко, с тъмни капси и орнаменти, а по него бяха накачени и много други малки коланчета висулки.
Колка премери новото коланче и доволен реши:
— На него ще си нося лъжицата… И някои други работи…
Добре би било да окачи за красота ключовете, откраднати от Иля, ама ще му ги откраднат! Или пък царевица? Колка си представи: крачи из томилинския интернат, а на колана му, като гранати лимонки, висят кочани царевица! И на главата му — папаха! Охо, не сме откъде да е! Идем от планините! Хич не ни беше страх! Налапахме се здравата, дори си и донесохме! Откачва кочан по кочан и ги дава на чакалите!
Регина Петровна лекичко побутна братята към вратата:
— Вървете да пеете на двора!
Братята си тръгнаха.
Тя затвори вратата, върна се и пак порови в джобовете на палтото, събра в дланта си малко тютюн. Една щипка, примесена с боклучета. Несръчно сви цигара от парче вестник, запали и излезе навън. Дълго стоя на външното стълбище, гледа децата на двора и се мъчи да разпознае сред тях Кузминчетата. Нахлупили папахи — в килера бяха намерили много, — колонистите се гонеха със сопи в ръце. Някой пък се препъваше в окъсано кавказко наметало, голите му пети се бялкаха под тежкия шаяк.
Регина Петровна всмукна за последен път и се прибра. Полегна, помъчи се да заспи, но сънят не идваше. На няколко пъти става, гледа през прозореца. Най-сетне реши поне да свърши нещо. Взе ножица и започна да реже папахата на две равни части. Мислеше за Кузминчетата, какви чудесни топли калпаци ще излязат от тази папаха, и съвсем забрави за късния час. Не забеляза как тихо, сякаш само, се отвори малкото прозорче и от него се подаде черно дуло.
От тъмното трима души гледаха ръцете и, кълцащи на малки парченца папахата…
XIV
Врявата в детските спални помещения продължи до късно. Крясъци, писъци, топуркане. Регина Петровна излезе права: нахраниха колонистите и те живнаха, то е естествено, яденето е празник, и то какъв!
Затова се разлудуваха: виеха, пищяха, блееха, джафкаха, мучаха, лаеха и какво ли не още.
На някого хрумна да запеят. Запяха — нестройно, но гръмко.
Отначало песента тръгна несигурно, който колкото можеше, но ето, че глас до гласа, нишка до нишка се вплетоха, строиха се, подредиха се и — гръмна, та прозорците зазвънтяха…
Особено задружно излизаше това „Охо-хо!“. На тези места крещяха всички, които можеха, и вярно, и фалшиво, приятно им беше да крещят. Пък и въздух в белите дробове — колкото щеш.
По-нататък, както му е редът, изкопават за другаря си гроб (охо-хо какъв!) и го погребват. А после пръстта се размърдва (охо-хо!) и другарят им става от гроба, и… „И в мутрата ми плю!“ С една дума, връща си го. И то — жив. Смехория! Всички избухнаха, запревиваха се от смях…
Подхванаха една затворническа: „Седя аз тъжен и си спомням, а сълзи капят от очи ми…“ Не я довършиха. Сълзите не подхождаха на настроението.
Запяваха лудешки улични, бандитски, пазарски (жални), сирашки, инвалидни, лагерни, за гари и влакове, колонистки, за сибирски заточеници, битови, одески — за крадци (жестоко сантиментални), хулигански, каторжни (отпреди революцията) и от филми… От „Големият живот“: „Прости, Маруска, уличнице моя…“
Но гласовете вече не звучаха дружно. Във всеки ъгъл групичките пееха различни песни и скоро съвсем се умириха.
Взривът изтрещя призори. Но още беше тъмно.
Кузминчетата се събудиха едновременно. И двамата помислиха, че върху тях е паднала бомба. Звукът им беше познат от първите месеци на войната.
Зад всички прозорци лумна зарево, обагри стените в трепкащо кървавочервено. Чу се как долу някакви момичета запищяха, развикаха се.
Няколко гласа едновременно закрещяха:
— Пожар! Пожар!
