друго.
— Как… Ясно, че ако са идвали изобщо, тук ще са били… Да не са луди да влизат в двора! Да се пъхат в клопка!
— Ама кои са тези „те“?
— Не знам.
— Мислиш, че тъкмо, те са стреляли ли?
— Не знам — повтори Сашка и погледна към планината. Чисто, без нито едно облаче, настъпваше новото утро.
Планините празнично блестяха във високото и грееха със снежните си върхове. Изглеждаха съвсем наблизо.
Никакъв пожар, никакви среднощни страхове не можеха да помрачат тази вечна неземна красота.
— Днес ще бъде горещо — каза Колка и се замисли. — А в Томилино сигурно са тръгнали на училище…
Братята се спогледаха и едновременно си помислиха, че в Томилино, това мръсно бунище, макар и доста нанагорно, се живееше по-простичко, по-спокойно, отколкото тук, сред тези великолепни планини.
XV
Същия ден към обяд Дойдоха с мотоциклет двама милиционери и един военен.
Докато децата, скупчени в двора, разглеждаха този чуден мотоциклет и спореха за него, пристигналите хора отидоха при директора, поговориха за нещо с него и с възпитателите, пообиколиха изгорялата сграда и си тръгнаха, като вдигнаха дълга опашка от бял прахоляк.
Никой нищо не попита децата, и Кузминчетата не попитаха. Но дори и да ги бяха попитали, те нямаше да разкажат за находките си.
По време на обеда в столовата съобщиха на всички, че не е имало никакъв взрив на бомба или граната, а по неизвестни причини в склада е избухнал пожар, гръмнал е един бидон с гориво и от него се е запалила цялата сграда.
Всичките тези обяснения даде Пьотър Анисимович, застанал насред столовата с чантата си, със свободната ръка той бършеше потта от челото си. Изглеждаше много угрижен.
Съобщи го и изведнъж добави:
— Вече не знам какво става — с което разсмя обядващите колонисти.
През това време и Кузминчетата бяха в стиловата, вмъкнаха се втори път, наваксаха си за вчерашния обед. Пък и оризовата чорба им хареса.
При думите на директора за бидона, дето бил избухнал, те многозначително се спогледаха и продължиха да сърбат.
Директорът добави още, че утре ще дойде камион от консервния завод и ще вземе по-големите деца. По-малките ще идат пеша в колхозната овощна градина и ще берат ябълки. Там ще ги нахранят…
С това историята с пожара май бе приключена.
Почистиха изгорелите останки от сградата, нарязаха за горене овъглените греди, накрая изпратиха изпоплесканите от глава до пети със сажди колонисти да се мият в Сунжа и там те се изтъркаха с пясък.
Братята научиха, че Регина Петровна и малките й мъже временно са настанени в кухнята, в един ъгъл, преграден с одеяло. Но самата нея я нямало. Момичетата казаха, че е отишла в болница, а тях помолила да наглеждат малките мъже, но помолила и Кузминчетата да им помагат.
Братята кимнаха.
— А кога ще се върне? — попита Колка.
— След няколко дена. Защо?
— Нищо. Разболяла ли се е?
— Не — казаха момичетата. — Но така се налагало.
Братята си отидоха. Поговориха си и решиха, че момичетата лъжат и че Регина Петровна нямаше да остави малките мъже, ако не беше се разболяла. Но ако наистина е обещала скоро да се върне, значи не е нещо опасно. Лошото е само, че ще ги изгонят от консервния завод. Иди доказвай, че са дребосъци поради недостига на сол. И краката им не растат, и ръцете, и зъбите… И главите им не растат.
Известно е, че по време на война положението със солта, с кибрита и със сапуна винаги е тежко. Най- добре го знаят жените. Но и интернатските деца практикуваха производството на фалшив сапун: налепваха върху къс дърво сапун, събран от остатъците в банята, и го продаваха.
Вместо кибрит правеха „катюши“: кремък, някакво железце и прахан. Да, обаче сол не можаха да изобретят. Веднъж се вмъкнаха в един обор, където имаше огромен къс каменна сол. Застанаха на четири крака и като най-голямо лакомство го заблизах, никаква сила не можеше да ги откъсне.
Големите всъщност не бяха много по-високи от Кузминчетата, но си личаха по външния вид. По прическите — вече си пускаха алаброси, както се пее в известната песничка, „ах, ти, мое къдраво перчемче!“. Пушеха като възрастните, вдишваха дълбоко дима. Презираха момичетата: „Глупави женски!“ И през редките си зъби църкаха плюнка на земята. Зъбите им не можеха и не можеха да израснат.
Най-много фъфлеше Митьок, братята го познаваха.
— Днеш не можах да ше нашпя, пошле штанах, гледам в штоловата какво дават и шак ше ишпотих…
Децата се подиграваха с неговото фъфлене, имитираха го: „Тожи е Митя, дето ше ишпотил, когато ижял в штоловата орижовата ши шупа!“
И ето, на другата сутрин, много рано, когато от земята, от полето още лъха на нещо чисто и леко и почти няма прах, право в двора влезе и спря новичък камион студебейкър, целият в чуждестранни надписи — и по каросерията, и по капака, и по вратата на кабината. Капаците на каросерията му се отмятаха навътре и се превръщаха в дървени; напомнящи решетка, пейки по цялата дължина на камиона.
От кабината изскочи и силно затръшна вратата млада жена с панталон, също като мъж, с ватенка и юнашки накривен каскет.
Но всички деца веднага разбраха, че е жена, и след минута вече знаеха, че се казва Вера.
После тя идваше всяка сутрин и кой знае защо винаги се смееше, като гледаше как колонистите се надпреварват да се покатерят в каросерията. Беше веселячка и заливайки се от смях, подвикваше: „Хайде, юнаци! Катери се, тръгваме на бачкане! Че без вас конвейерът не върви!“
Какво е това конвейер и как върви, децата научиха по-късно, но в тая шофьорка Вера, макар че носеше мъжки дрехи и което е най-лошо, панталон, се влюбиха буквално всички колонисти. Говореха си за Вера разнежено, всеки тайно мечтаеше да й хареса, а може би и да се ожени за нея, когато порасне. И, разбира се, от този момент всички пожелаха да станат шофьори като Вера. Момичетата също.
Още първата сутрин, както братята бяха предполагали, се опитаха да ги изхвърлят от камиона. Още повече че се бяха накатерили и много други малчугани. Те се накатерваха всеки ден и всеки ден идваше възпитателката им, за да пропъди пътниците без билет, които мечтаеха да се повозят с камиона до завода. Бяха съгласни да се връщат пеша.
Но от желаещите да се возят се отърваваха, а от Кузминчетата не можаха. Те закрещяха с две гърла, че са големи, какво, като живеят в спалното помещение на малките, просто са яли малко сол и ръстът все още нищо не значи.
Поединично може би все пак щяха да ги измъкват от камиона, както останалите натрапници, но нали бяха двама, държаха се един за друг и крещяха, та огласяха колонията…
Оставиха ги на мира, пуснаха ги да заминат.
С одобрително кискане Вера провери дали всички са седнали, заговорнически погледна Кузминчетата, качи се в кабината, натисна стартера и дръпна напред. Че като подкара!
Колонистите изреваха от тази пронизваща и луда скорост. Възторжено закрещяха, засвириха, запровикваха се с трийсетте си гърла като бурии, а Вера се заливаше от смях и се извръщаше, та поне с едно око да види през задното стъкло своите разбойници, както ги нарече по-късно, и още натисна
