Взе от ръцете на Сашка ширитчето и му го върза на врата.
— Ха тъй. А кьопоолу вече няма. Ще има… Щом сме живи, и храна ще има… Вървете сега да работите — и ги напъти към двора.
Тя май не се изрази твърде ясно, ама Сашка прещрака и после обясни на Колка: че ако са живи до утре, пак ще им даде кьопоолу.
Само че на другия ден леля Зина сякаш не забелязваше братята. Напусто Сашка й се въртеше пред очите, дори я поздрави. Леля Зина кимна строго и нищо не продума. Напротив, тъничко се развика из целия двор:
— Ей! Дребосъци! Шкелети нещастни! Не барай, не барай коша! Евреите да мъкнат!
И на втория, и на третия ден леля Зина не обръщаше внимание на братята. Чак когато вече бяха престанали да се сещат за нея, не щеш ли, през една почивка сама ги намери зад касетките, където седяха и лапаха домати, които вече не можеха да понасят, и пак ги привика в цеха.
Тя остави на една касетка край познатата стълбичка някакъв буркан и си тръгна. Но сега в буркана имаше нещо друго, не „блаженото“ кьопоолу, както го именува Сашка, след като забрави от какво точно се правеше. Бурканът беше пълен догоре с ароматен, от сладък по-сладък мармалад.
И братята отново, макар да се възпираха да не бързат, излапаха всичко за броени секунди. Но леля Зина, види се, беше нащрек и им донесе втори буркан, а после и трети.
На третия Колка и Сашка вече се заситиха, почнаха да намаляват скоростта.
Това, разбира се, не означаваше, че биха могли и да не доядат този, третия буркан. Или, да речем, да се откажат от четвърти…
Просто вече ядяха по-бавничко, както някои обичат да казват: с удоволствие. Може би щяха да изядат четвъртия буркан с още по-голямо удоволствие, но не им го дадоха.
Леля Зина приседна до тях, почивката не беше свършила, и попита:
— Как е, чампиони? Вкусно ли е?
Братята кимнаха дружно и многозначително се спогледаха.
Снощи Сашка и Колка си бяха разменили дрехите. Направиха го, за да объркват всички околни, не специално леля Зина, а с червеното ширитче бе белязан Колка, а не Сашка.
Леля Зина внимателно се вгледа в тях и току бучна пръст в Сашка: „Защо си махнал белязката? Мислиш, че не те познавам ли? Амчи аз навсякъде ще те позная! Ти си другият!“
Никой никога не бе различавал братята, а пазачката леля Зина ги различи. Това порази и двамата. Седяха пред нея сити, благодарни и малко засрамени.
Но леля Зина не ги упрекна. Тя попита:
— Ами там… Във вашето… Томително… С какво ви хранеха?
Братята се позачудиха. Странен въпрос. Според тях навсякъде хранеха с едно и също, ако изобщо хранеха: с буламач.
— С буламач! — каза Сашка.
Леля Зина се обръщаше предимно към него.
— Буламач ли? — попита. — Чорба ли е някаква?
Братята пак се смутиха.
И тая си я бива, да не знае какво е буламач. Буламачът си е буламач! Мътна чорбица, а в нея може да напипаш късче черен картоф, размразен, или… Или парченце неразтворен грис: страшно е вкусно. Виж, ориз, оризова супа за пръв път опитаха тук, преди няколко дена.
— Ами качамак дават ли ви? — пак попита леля Зина.
— Качамак ли? — повтори Сашка. — Не… Дават трахана.
— Трахана? — попита леля Зина. — Е, то е като качамака, ама сигур е по-рядко… — и въздъхна. — И ние не сме тукашни… От Курска област сме, па ни докараха тука.
Братята впериха очи в леля Зина. Не можеха да разберат отведнъж как може да са докарали възрастни хора, които уж зависят само от себе си.
А леля Зина продължи:
— Дойде един пълномощник, рече да си съберем багажа… Пък аз имам сестра, болна, и щерка — момичка е, ама нефела, главата й не е на място, щото един фашист я насили. Е, събрахме си бохчиците — сиромах човек кво ли има, — па ревем, ама що ли ревем… Пустош, нивите с трева обраснали, че и мини има… Ни едно добиче, то и котките изядохме… Живеехме в землянки. Качиха ни в конския вагон и тръгнахме. И ревем ли, ревем. Пък пълномощникът ни дума: „Стига сте ревали, женоря, водя ви в рая…“
Рекохме си, щом е в рая, значи на разстрел ни води, щото все предатели търсеха, която е спала с фашист, тя е предателка… Щерка ми пък тъкмо спеше, едвам я приспивахме… Че като викна да плаче! Целият вагон в чудо се видя…
Леля Зина се озърна. Из цеха вече се суетяха хора, почивката свършваше. Тя стана.
— А после ни докараха в рая, тука де, ама не е лошо Дори може да се живее. Само тия…
Не продума, само показа с длан, като че разсече някого с шашка.
— Толкоз ни е страх… Толкоз… Вече ни такова… Ама вие сте малки, не бива да ви разправям…
Сашка сподири вече тръгналата леля Зина с въпроса:
— Кажете, а кои са те? Кои са?
Леля Зина се огледа наоколо, бързо зашепна, като избутваше братята по-навътре под стълбата:
— Амче тая проклета чечня! Чеченци им викат. Мигар не сте чули? И те тука били предатели, при фашистите де! Може моми да са им давали, знам ли! Та ги вдигнали, също като нас, с конските вагони, и бохчи не им дали да си сберат! Разправят… Нас ни докараха на Кавказ, а тях ги откарали в сибирския рай… Разправят… че някои — гласът й съвсем утихна, Кузминчетата едва-едва й разбираха. — Някои не щели… Та се сврели из планините! Ама пакостят! Бандитствуват де! Тъй, тъй!
След като избъбри всичко това, предпазливо и припряно, леля Зина заизбутва братята изпод стълбата, нареждайки:
— Ха вървете, вървете! Много ако знаете, бързо ще остареете! Вървете!
Сашка се опъваше, не искаше да тръгне.
— Та те, значи, подпалиха… С граната! — възкликна той, поразен от откритието си.
Леля Зина уплашено се озърна и изведнъж викна, та огласи целия цех:
— Ха де, кво ще му гледате? Кво? Цех ли не сте виждали? Айде, айде на работа! Време за приказки няма!
И тъй, без да ги слуша повече, изтика братята на двора.
XVI
По едно време намислиха самодейност. Заради колхоза.
Защото отношенията им с местното население много се обтегнаха!
Селяните причакали някакъв колонист на бостана и го пребили. За отмъщение колонистите хванали млади мъж и жена близо до колонията — правели любов в царевицата, — вързали ги голи с гръб един към друг и така ги превели през селото. А когато се притекли хора, избягали…
И се започна.
Пьотър Анисимович се върна от колхозната управа тъжен, притиснал чашата до гърдите си, повтаряйки една и съща фраза: „Вече не знам какво става…“
Събра възпитателите, разказа им всичко, каквото бе чул в управата, и накрая предложи:
— Защо не… Защо не се срещнем с колхозниците, да си поговорим? Или да им изпеем нещо? Я ги как се дерат из спалните!
Можем и да им изпеем нещо, и да им потанцуваме — отговориха му. — Тук всички са артисти. Най-много са фокусниците: правят от нищо нещо!
Но директорът не прие шегата, а притиснал чантата като дете до гърдите си, страдалчески помоли:
— Значи, такова… Хор… И декламации… Така ще кажа на селяните, че ще идем с програма, а те, такова… Гощавка де… С една дума, мир да има.
Колонистите не обърнаха никакво внимание на приказките за мир, дружба и тем подобни. Мъртва
