работа, както те го разбираха. Крали са и ще крадат, какво да правят. Виж, с гощавката работата им се видя по-реална. Веднага се намериха много желаещи да участвуват в програмата.
И Кузминчетата се вмъкнаха в групата, казаха, че по-рано са пели в хора и ще изпеят някоя песен от името на дома в Томилино. Записаха ги.
И другите се записваха по бивши сиропиталища. Списъците се правеха в столовата.
Децата от Митишчи предложиха да направят хор — бяха много. „За богатирските дела на Сталин волята ни води.“ И друга: „Лети ти, песен на победата…“ — тези двете за начало а после „Попътна песен“. Тя пък за душата.
Одобриха първата, и за втората казаха добри думи, а всички знаеха „Попътна песен“ от Дунаевски.
— Може и да е от Дунаевски — отвърнаха един през друг митишчани, — по-добре да ви я изпеем.
Митишчани застанаха като на сцена: с издаден напред десен крак, потропвайки, дружно измучаха: „Тум-та, там-та, тум-та…“
Началото се хареса на всички. Също като тракане на влак. Следваха думите.
— Какво е това? Вече не знам какво става? — зачуди се Пьотър Анисимович, оглеждайки странния хор. — Какъв Херцен? Какъв генерал?
Хорът притеснено се умълча.
— Защо не продължат? — попита някой от възпитателите.
— Да продължат ли? — изненада се Пьотър Анисимович. И. махна с чантата си.
Но хорът го разбра криво — че иска да продължат. Митишчани отново като по команда пристъпиха напред с десен крак и дружно замучаха: „Тум-та, тума-та, тума-та, тум-та!“
Един От солистите с тъжна нега пропя под този съпровод:
Хорът ревна с все сила в желанието си да хареса на директора:
— Стига! Стига! — помоли ги Пьотър Анисимович. И дори се понадигна, притиснал чантата до брадичката си. — Недейте тая. Само първата. За богатирските дела…
— Ами другите? — попита някой от хора.
— Какви други? И други ли знаете?
— Много знаем — отговориха му. — „Шафрантия“, „Маце, маце“, „Какво се фукаш, Валка, долна курво“…
— Не, не! — каза Пьотър Анисимович. — Тия си ги пейте тук!
Хорът разочаровано се дръпна, отстъпи мястото на колонистите от Люберци.
Люберчани изиграха танца „Ябълчица“, като припяваха: „Ех, ябълко, къде търкулна се, в Кавказ животът май… катурна се!“
— Играйте без думи — въздъхна директорът. — Без думи излиза по-добре.
Можайци изиграха една сценка със заглавие „Ръжен“: в училище никой не знае как трябва да се напише заявление да докарат десет… ръженове… Така казва един… А друг го поправя: „ръженя“… Тази сценка я приеха.
Момичетата от Кашира — оттам имаше само момичета — изпяха песента „Светлинка“. „На бой момичето момчето си изпраща…“
— На бой го изпраща момиче, а се връща млада майка! — викна някой. Но слушателите не реагираха на тази нападка, одобриха песента.
Двама колонисти от Люблино предложиха пародия.
— Пародия ли? — оживиха се възпитателите. — Я да видим, я!
Отначало те изразително запяха за жеравите: „Тук, под чуждото небе, аз съм гост нежелан…“ При това сочеха през прозореца, към небето. Явно беше чуждо. С една дума, песента беше за колонисти. А след куплета неочаквано подзеха с гласове на алкохолизирани инвалиди:
— Скъ-пи май-чи-ци! Та-тен-ца! Парче хлебец дайте, кой колкото може… Рубла, двечки, пък и повечко…
Някой от комисията рече да не пеят за инвалиди. По-добре за жеравите. Люблинци се съгласиха, но казаха, че тогава ще добавят нещо за фюрера с мелодията на „Добре сме, прекрасна маркизо“. Разрешиха песента за фюрера без прослушване.
Някакви от Раменское се натрапиха да декламират „Кавказ е под мене“ от Пушкин и откъс от поема. В поемата се разказвало как един дворянин на име Лука се влюбил в търговка. С една дума, трагедия.
Отхвърлиха Лука, другото го приеха.
Коломенчани предложиха колхозни частушки, специално за тукашните преселници… Нещо като хор „Пятницки“.
