Колка говореше така не защото си вярваше. Беше му харесал животът на Кавказ.
Има си хас! Беше се сбъднала мечтата му, вечната мечта на гладния чакал за лапачка. Къде другаде ще може на воля да преяжда захар, „блажено“ кьопоолу и сладко? Леля Зина каза, че са ги карали към рая, пък и наистина тук, в завода, е рай.
И няма какво да се оплакват, че са ги прикрепили към завода. Колка пък си мечтае изобщо да не ги пускат от завода. Когато порасне, ще помоли завинаги да го прикрепят към този завод. Това вече ще бъде истински сладък живот! Ще носи захар, като евреите! Защото, който носи, никога не губи.
Сашка погледна Колка и разбра за какво си мисли той.
— Добре де — каза на брат си. — Ще почакаме.
— Ами мармаладът? Какво ще правим с мармалада? — не мирясваше Колка.
Сашка втренчено погледна планините, зида, под който течеше вмирисаният ручей.
— Ще го сплавим.
— Кво? — не разбра Колка.
Сашка се засмя.
— Ще пуснем бурканите по вода, ясно ли е?
— Как тъй?
— Как… Не знам. Ще измислим — обеща Сашка. Той все извръщаше лице към слънцето и със затворени очи нещо си мислеше.
Идеята на Сашка беше гениална. Да вържат буркан за летвичка и да го пуснат по течението. А пък от другата страна на зида, разбира се, да хващат бурканите…
Опитаха с един: летвичката потъна. Намериха дъска. Но и дъската не замина, нали беше тромава, заседна из острицата.
Сашка заряза номера с дъските. През цялата почивка се разкарва из двора, взира се по ъглите. И той не знаеше какво търси. Най-сетне на бунището се натъкна на един галош. Голям един галош, да се чудиш просто кой може да е носил такова чудо! Освен да е бил някой Гъливер!
Сашка занесе галоша при ручея. Пъхна в него камък, голям горе-долу колкото юмрук, пусна го по течението.
Галошът прескочи всички водовъртежи, всички пречки, преплува под стената, а там, зад стената, го очакваше Колка.
Тогава Сашка напълни един буркан с пясък и го сложи в галоша. Галошът се прекатури, бурканът потъна.
Сашка още веднъж напълни буркана с пясък и този път здраво го върза за галоша.
Този кораб мина, просто прелетя по водата и изплува навън. Само дето се разпиля малко пясък. Е, карай да върви, пясъкът си е пясък, няма да го жалим — решиха братята. — На мармалада нищо няма да му стане, затворен е. Само да не потъне, а да плува, защото не можем го измъкна от дъното! Захвърли ли го течението из камъша, иди, че го търси!
Една вечер, веднага след работа, Колка излезе заедно с другите деца през портала и хукна към ручея. И без това се налагаше колонистите дълго да чакат камиона си.
Мястото, където изтичаше ручеят, беше пусто, намираше се далече от портала.
Затова трябваше да тича с всички сили, тухленият зид беше дълъг близо половин километър!
Колка свирна според уговорката, тоест тук съм, чакам… Хайде, пускай я тази твоя техника!
Свирна и зачака. Дори залегна на тревата, да вижда по-добре.
Времето течеше. Точеха се минути, празни минути, защото по водата нищо не идваше.
И изведнъж, когато вече не очакваше, когато бе станал и се отърсваше, видя: черният галош, същински дар на съдбата, изскочи изпод зида и заплува… Като тежък английски дреднаут — беше го виждал някога на картинка! Плуваше, завърташе се по течението насам-натам, а в него — най-важното! — скъпоценният пътник със златната капачица.
Колка отвърза бурканчето, в изблик на радост го целуна по златната главица и по студеното дънце. Подържа го до бузата си. И до ухото: послуша как се клатушка гъстият лепкав мармалад.
На свобода бурканът изглеждаше съвсем другояче, отколкото там, на заводската територия, където всъщност не беше напълно техен.
И Колка погали халоша, като да беше живо същество.
Галеше го и му гукаше:
— Хубавото ми галошче… Умничкото ми… Добричкото ми… Миличката ни Глашечка!
И братята започнаха да го наричат помежду си така: Глаша.
Веднъж Кузминчетата се отбиха в спалното помещение на момичетата. Повъртяха се, после попитаха: може ли да се поразходят с малките мъже на Регина Петровна.
Момичетата разрешиха. Само че за кратко време. И да не ходят далече…
Внимателно, да не ги види някой, братята заведоха по-малките си братя на брега на жълтата Сунжа, измъкнаха от скривалището скъпоценния буркан с мармалад, отвориха го. Настаниха малките мъже на тревата, започнаха да ги гощават. Лъжицата беше една, хранеха ги поред. Една лъжица на Жорес, една на Марат.
Малките мъже ядяха, без да бързат, сериозно. Старателно облизваха лъжицата и от време на време надничаха в буркана, има ли още много. И макар да си личеше, че ужасно им хареса — има си хас, че то е райска гощавка! — не си искаха, а чакаха да им дадат.
После някак изведнъж се заситиха.
Въздъхнаха, за последен път надникнаха в буркана и попитаха: „А ще има ли още?“
— Ще има — обеща Колка. — Глаша ще докара и ще има.
— Коя е тази Глаша? — попита Жорес.
Сашка погледна Колка и каза:
— Глаша е… Ами Глаша. Тя е добра.
— Да не би да е майка ви? — попита Марат.
— Не — каза Колка. И въздъхна.
— А ние се затъжихме — оплака се Марат. — Без мама е лошо.
— То се знае, лошо е — потвърди Колка.
— А вашата майка ще дойде ли?
— Не знам — каза Колка и взе да затваря буркана. Затваряше го и облизваше по ръбчето капчиците мармалад. Не поглеждаше малките мъже.
— Всички майки ще дойдат — казаха малките мъже.
Кузминчетата се разбързаха, заведоха малките при водата, измиха им устата, бузите, ръцете, всичко лепнеше. По пътя към колонията ги предупредиха: да си мълчат за мармалада, който носи Глаша… Инак Глаша ще се разсърди.
Братята обещаха.
Чистички, поруменели, много доволни, върнаха малките мъже на момичетата.
Колка пак попита:
— Е, та кога ще се върне Регина Петровна?
— Ще се върне — казаха момичетата. Беше ясно, че премълчават нещо.
А междувременно Глаша редовно докарваше мармалад и веднъж Колка пъхна ръка в дупката, преброи бурканите опипом. Излезе, че в скривалището са се събрали единайсет буркана.
— Единайсет! — прошепна на брат си, който пазеше, както винаги, когато идваха при дупката.
Да можеха да ги видят томилинци! Направо щяха да се побъркат, ако им покажеха такова богатство!
За зрънце захарин се продаваха в робство, пролетно време се катереха по липите и рискувайки живота си, ближеха сладък сок от листата… Ядяха замръзнали картофи — не само от глад, а задето сладняха. За бонбоните само се разказваха легенди — никой не беше ги виждал с очите си. Пък и сладко никой не беше виждал.
— Единайсет! — повтори Колка натъртено. — И два чувала от захар!
