усмивката си Сталин ще ни дари в ответ…

Момчетата от предната редица, не щеш ли, започнаха да танцуват, уж са колхозници, да се въртят — и всички се развеселиха. Залата великодушно аплодираше, а хорът несръчно се закланя. Но тъй като аплодисментите не спираха, а в списъка не фигурираше друга тяхна песен, митишчани стояха и чакаха. После като по команда изнесоха десен крак напред и запяха: „Тум-та, тум-та, тум-та, тум-та…“

Във влак един седял военен, всъщност с нормална външност… Солиден франт…

Директорът стана и се запромъква към изхода.

Децата, разбира се, помислиха, че „чантичката“ не иска да слуша песен, която не е одобрил. Но причината беше друга. Или — не беше само тази.

Трябваше спешно, без никой да разбере, с шофьорката Вера да отидат до колонията и да вземат участие в обиск, защото според някои предположения бурканите с мармалад, откраднати от завода, били скрити именно на тази територия.

Концертът беше удобен повод да отстранят колонистите, всички до един, от зданията на техникума, за да направят такъв обиск. Да го извършат и навреме да се върнат. Предполагаше се, че след края на концерта колхозниците в знак на приятелство ще поканят колонистите на вечеря.

Този път и Кузминчетата, както и останалите деца, нищо не заподозряха. Дори прозорливият Сашка беше безгрижен, вълнуваше се само от въпроса кога най-сетне ще ги пуснат на сцената.

Двамата се въртяха в тясното, напомнящо коридор стайче зад сцената, а възпитателката Евгения Василиевна извикваше по списъка поредните изпълнители:

— Каширчани… По-бързо! По-бързо! Люберчани, готови ли сте? Люблинчани…

— Ами ние? Кога ще пеем? — приближиха се до възпита: телката нашите Кузминчета.

— Как се казвате?

— Кузмини!

— И двамата ли?

— Какво „двамата“?

— А поотделно как ви са имената?

— Ние никога не излизаме поотделно.

— Аха… — каза възпитателката Евгения Василиевна. — Значи, семеен дует? Чакайте.

Братята се спогледаха и нищо не отговориха. Макар че ей тъй, за нищо и никакво, ги нарекоха семейни! Инак те се бяха срещали с Евгения Василиевна — Евгеша — ама, види се, тя ги беше забравила.

Веднъж бяха отишли у Регина Петровна и я завариха да пие чай с още двама, с тая Евгеша и с директора. Ония се обърнаха, загледаха ги, а Кузминчетата, като извадени на показ, стърчат насред стаята, неудобно им да си тръгнат веднага.

Регина Петровна се разсмя, посочи ги и вика, ей ги моите приятелчета, не можеш ги различи, а общо се казват Кузминчета. Няма защо да ги запомняте поотделно, и без това ще ви объркат кой кой е. Нали ще ги объркате? — попита братята. Те кимнаха. Всички весело се разсмяха, Регина Петровна също се разсмя, но не като другите, като на приятна смешка, а по роднински, като близък човек.

Но сега Кузминчетата не искаха да напомнят за онзи случай.

Само да не забравят за изпълнението им.

През това време няколко души, между които технологът от завода, директорът и един войник с минотърсач, претърсваха двора на техникума. Намираха железа, части от някакви стари машини, но онова, което търсеха, го нямаше.

Някой предложи да се върнат в спалното помещение на големите момчета, където и без това всичко вече бе преобърнато с главата надолу.

Няколко пъти обиколиха от ъгъл до ъгъл — без резултат. Наканиха се да си тръгват, но ето че в наушниците на войника се чу тихо пищене, показващо незначително присъствие на метал.

Войникът пренесе своята „тенджера“ с дълга дръжка до различни места на стаята, после свали наушниците и посочи един от отдалечените ъгли.

Донесоха лост, започнаха да откъртват дебелата дъска на пода. Тя не помръдваше.

Директорът гледаше със съмнение цялата тази процедура, хвърли поглед на часовника си. Попита войника:

— Да няма грешка? — и се обърна към другите: — Вече не знам какво става! Е, кажете как са могли да скрият нещо тук? Нямат нито инструменти… Нито нищо…

— Добре — съгласи се технологът и намести металните рамки на очилата си. — Това ще е последният ни опит. Ако не намерим нищо, приключваме. Значи, твоите юнаци са по-хитри от нас!

— Или по-честни! — каза директорът. — И нищо не са откраднали!

— Освен онези, шестнайсетте…

— Освен онези… — въздъхна директорът.

През това време хлапакът от Раменское изразително декламираше:

Кавказ е под мене. Стоя възхитен над снежните преспи пред страшната бездна. Орелът, от връх неизвестен възлезнал, се рее без трепет наравно със мен…

Сашка каза на Колка:

— Това стихотворение е за другаря Сталин!

— Как тъй? — не разбра Колка. Той винаги си схващаше бавно.

Сашка се нервира, започна да му обяснява:

— Ами ето, той е застанал на върха… Сам, като паметник, разбираш ли? Нали е велик, значи е на върха и е сам… И орелът, както виждаш, не е по-високо от него, страх го е да се издигне по-високо, само е наравно! А той, значи, стои и гледа Съветския съюз, тъй че да вижда всички, ама всички! Разбра ли?

Хлапакът продължаваше да декламира.

…по-долу мъх бледен и тръни личат, и вече — горички със сенки зелени. Где птици писукат и тичат елени. И хора, загнездени в тези места…
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату