На това място в салона кой знае защо се възцари особена, дълбока тишина. Впрочем разпаленият декламатор нищо не забеляза, той гръмко извикваше всеки стих:
По редиците премина странно шумолене. Изведнъж запрескачаха прошепнати думи, но беше трудно да се схване смисълът им. Разбираше се само едно. „Стихотворение за чечнята! За тях е! За тези гадове!“
Публиката така се развълнува, че забрави да изръкопляска. Колонистите сами си изръкопляскаха.
…Най-сетне откъртиха дъската, за последен път изскърцаха огромните пирони и пред очите на комисията се разкри яма, подземие, в чиито недра засвяткаха със златни отблясъци капачетата на бурканите. Колко бяха: стотици или хиляди — невъзможно беше да се прецени отведнъж.
Бурканите бяха подредени на отделни купчинки по земята и върху всеки личеше белязката на стопанина му: буква и цифра. За да не си ги объркат после!
Технологът с пъшкане се спусна в ямата, намести железните си рамки, огледа се, още не му се вярваше, че това е възможно. Вдигна глава, помоли директора, за лист и молив.
— Ще съставим акт! Тук са събрали повече стока, отколкото имаме в заводския склад — каза той. — Ще ги заприходим ли? А, другарю Мешков?
Внезапно пребледнял, директорът с готовност бръкна в чантата си и извади лист. И помрачнял каза:
— Вече не знам какво става…
Когато Кузминчетата излязоха на сцената, в залата цареше напрегната тишина. Братята погледнаха към първия ред, където седяха колонистите, после, вперили очи някъде в пространството, подхванаха:
Вярно, тъжна беше песента — как соколите се сбогуват, единият умира, а другият му казва… Казва, че ние се кълнем, но няма да кривнем встрани от този път.
Завършиха на висока нота, дори много трогателно, а за да стане весело, запяха една бандитска. И тя излизаше хубаво на два гласа.
Представиха събитията в сценки и избягаха, изпратени от одобрителни възгласи.
На излизане братята видяха как директорът им Пьотър Анисимович, притиснал чантата до гърдите си, си проправя път през седналите на пода колонисти към своето място. От пръв поглед се виждаше, че лицето му беше не просто тъжно, а някак посърнало, сиво.
Той тежко въздъхна и седна на стола си, приготви се да слуша, понеже не знаеше, че концертът е към края си.
— Фокуси и манипулации! — обяви от сцената Евгения Василиевна, махна със списъка, който стискаше в ръката си, и извика в средата Митьок.
Митьок бе насукал на главата си чалма от някакъв парцал, намерен в гримьорната, също като източен факир, но колонистите го познаха и веднага се закискаха:
— Това е Митьок! Митьок! Дето ше ишпотил от шупата! Митьок се престори, че нищо не чува, и изобщо се преструваше на някакъв маг. Вдигна ръце нагоре, поразмаха ги във въздуха, в дланта му се появи ябълка. Митьок отхапа от ябълката, а колонистите от първия ред се обадиха:
— Чудо голямо! Ами буркан с мармалад можеш ли да извадиш?
При тези думи директорът се сепна, уплашено се озърна.
Митьок с апетит дояде ябълката, отново поразмаха ръце във въздуха, помърда с пръсти и в ръцете му блесна златна капачка, от онези, с които в цеха затваряха бурканите. После се оказа, че капачките са много, те се пръснаха по сцената, а две паднаха в залата.
— От завода ги е крал… Ей тия капачки! — каза някой високо, околните му зашьткаха.
— Не пречи да гледаме!
— Големият номер! — предупреди Митьок и погледна към салона. — От един човек сред вас, които седите в салона, ще взема по въздуха един предмет…
Публиката се оживи, всички започнаха да си проверяват джобовете.
Директорът потрепери и подплашено погледна Митьок. Може би сега съжаляваше, дето му беше разрешил да излезе на сцената.
Митьок безгрижно огледа салона, намери директора и се съсредоточи върху чантата му, дори протегна ръка към нея. Пьотър Анисимович притисна чантата до гърдите си.
Митьок мъдро се позасмя. В ръката му се появи лист.
— Ето! — викна той и размаха листа във въздуха. — Това е от чантата.
— Докажи! — развикаха се зрителите, а директорът попогледна чантата си. Тя беше здраво закопчана с двете закопчалки.
— Може ли? Да докажа ли? — попита Митьок директора.
— Може, може — уморено промърмори Пьотър Анисимович, без да изпуска от ръцете си чантата.
— Чета — каза Митьок и се втренчи в листа. — Днеш, пети октомври, беше направен обишк на територията на колонията, в чаштношт в шпалното помещение на големите момшета… Бе ижкъртен подът на шпалното помещение и открито шкривалище, а в него…
— Чакайте! — жално подвикна Пьотър Анисимович и дори се понадигна от вълнение. — Ама това е наистина мой документ!
— Чети! Чети, фокуснико! — развика се публиката.
— … Шкривалище — ясно повтори Митьок. — А в него — петштотин буркана коншервиран шливов мармалад, проижведен в жавода…
— Върнете ми документа — настоя директорът. — Сега ще ви обясня…
Но колонистите вече се промъкваха към изхода, сигурно се надяваха да спасят поне част от съкровищата си. Пък и каква ти вечер на дружбата, когато някои правят тараш зад гърба ти!
Започнаха да се надигат и колхозниците, като тихо си разменяха шеги. Виж ги ти фокусниците, по съседски, в чест на дружбата, задигнали петстотин буркана и благодаря не казват.
