XXI
Отначало взеха един буркан мармалад. Но после го оставиха. В колонията твърде много се говореше за този мармалад. Само братята липсват с техния буркан.
Отидоха привечер, след погребението, и завариха Регина Петровна вкъщи. Тя живееше в дъното на кухничката, преградена със стандартно — жълто на райенца — памучно одеяло.
Регина Петровна искрено им се зарадва.
— Милите ми Кузминчета — каза тя, въведе ги в своя кът и ги настани на кревата. — Ху из ху? — И като посочи Сашка, който този път беше препасан с подареното коланче, попита: — А, да, ти, разбира се, си Колка?
Братята се засмяха и тя разбра, че е сбъркала.
— Е, нищо — каза, — още като си дойдох, се захванах да пера, че доста се беше натрупало… Моите малки мъже, макар че за тях са се грижили момичетата, са натрупали доста мръсотия. Но зарязвам всичко, всичко… Сега ще пием чай… С бонбони! Донесох истински бонбони!
Братята се спогледаха, едновременно кимнаха. А възпитателката веднага попита:
— Да не би за вас бонбоните да са нещо обикновено?
Тя вдигна легена със сапунената вода и го изнесе. Върна се, седна насреща им и повтори:
— А как сте с мармалада? Много ли гепихте — както се изразяват вашите приятелчета? Награбихте ли? Накамарихте ли се? Правилно ли го казах?
— Е, че какво? — промърмори Сашка. — Накамарихме се, та какво?.
Регина Петровна се разсмя и нейният чуден плътен смях прозвуча на двамата братя като любима песен.
Те вече бяха огледали възпитателката си, и двамата бяха забелязали, че е отслабнала и лицето й, все така красиво и по рождение мургаво, сега е жълтеникавобледо. Само косата й още повече се бе сгъстила, не коса, а черна непослушна грива, небрежно свита на кок. Сега, пред Кузминчетата, тя се погледна в прозорчето, сигурно огледалото й бе изгоряло, с едно леко движение извади фуркета и косата се изля по раменете и като тъмен водопад, а лицето сякаш още повече избледня, посърна:
— Нека подиша — каза и отметна главата си назад, та косата да се пръсне по гърба й. — А аз ще направя чай. Тогава ще си поговорим.
Регина Петровна донесе чайник, чаши, чинийка с бонбони, същински кафяви майски бръмбари.
— Вземайте си, вземайте си — и ги помести по-близо до тях. — С пълнеж са, за чая са просто чудесни.
Братята си взеха по един бонбон. Сашка веднага сдъвка и глътна своя, а, Колка само го близна и го остави.
— Ето, сега разбрах, че не ме баламосвате — Регина Петровна пак се разсмя. — Сашка наистина е Сашка. Нищо че е с колана на Колка. Сега казвайте… Искате нещо да ми разкажете, нали?
Сашка погледна Колка и кимна.
— Как живяхте тук, милите ми? Страхувах се, че ще избягате! Нали искахте да избягате? Признайте си!
— Искахме — каза Сашка.
— Страх ви беше, нали?
Братята не отговориха. И без това то си беше ясно.
Регина Петровна ги изгледа продължително и замислено и те сведоха очи.
— И мен ме беше страх — каза простичко.
— Вие… Вие видяхте ли ги? — Сашка я погледна в тачите.
— Видях ги.
— Ето! — възкликна Сашка. — Знаех си!
Регина Петровна доля чай на момчетата и на себе си. Отиде до прозореца, запали цигара. Когато палеше, братята забелязаха, че ръцете й треперят.
— Слава богу, поне цигари си намерих. — Загледана през прозореца, тя дълбоко поемаше дима. — А тогава… Нещо не ми се спеше, бях оставила лампата да свети. А после те застанаха пред прозореца… Трима. И едно момче. Прозорецът се отвори, ето, както е сега, а аз дори нищо не проумявах. Стоят тези тримата и ме гледат в ръцете, разкроявах онази папаха. И аз ги гледам… А после…
Регина Петровна още веднъж смукна от цигарата, после извади друга, припали я от първата, която после хвърли през прозореца.
И пак дълго пуши и мълча. Смачка цигарата в една чинийка и се върна на масата.
— Мили мои приятелчета… Защо не ядете бонбони?
— Ядохме — отговори от името на двамата Колка. — Ами после?
Регина Петровна се замисли, прехапала устни. Сякаш се опомни и погледна братята.
— Да. Да… Само че на никого нито дума, нали?
Братята кимнаха.
— Наредиха ми… Там, в милицията, ми наредиха — на никого нито дума. Та тъй, допряха пушката точно тук — тя посочи челото си. — А момчето дръпна този човек за лакътя, мисля, че му беше баща. И пушката стреля встрани. Момчето пак му извика нещо и тогава мъжът ме погледна и закрещя на руски: „Отиваш! Махаш! С тия…“ — И с цевта ми сочи децата. Хукнах към вратата, после се върнах, грабнах малките… А те насочили дулата в мен, накъдето се обърна — натам и пушките… Може би се страхуваха, че ще се развикам? А още щом изтичах на двора, избухна онова… Там всичко изгоря… И вашата папаха. А после вече нищо не помня. Не знам какво стана с паметта ми. Само тази дума заседна в мен: „Отиваш!“ И пушката, която ме следваше по петите. И сега я виждам.
— Те убиха Вера — каза Колка. — Била е в кабината. Пробили й сърцето, а тя побягнала, после паднала.
— А мен ме пощадиха… Защо? В болницата през цялото време мислих. А когато ме разпитваха, ми казаха на никого нищо да не казвам. Изобщо нищо. Бандити били, щели да ги изловят, и край. Само че аз си мисля… Не биваше да режа тази папаха.
— Защо? Защо не биваше?
— Не знам. Не биваше и това е. Те я гледаха… Някак странно… Сякаш режех нещо живо…
— А тук бяха дошли едни войници — каза Колка, — дето ловят онези.
Сашка попита:
— Тези… Тримата де — страшни ли бяха?
— Дори не разбрах! — Кой знае защо Регина Петровна пак погледна към прозореца. — Хора като хора. Единият цивилен, а другите двама с военни дрехи… Май бяха без пагони. И момчето беше също като вас… Мургаво едно… Гледаше ме с широко отворени очи… Баща му се прицели — и тя пак посочи челото си, — а то го дръпна за лакътя…
— А имаха ли коне?
— Не видях — каза Регина Петровна. — Може и да са имали.
Сашка погледна Колка и извади жълтата гилза.
— Ето — и я остави на масата. — Тяхна е. От онзи изстрел.
Регина Петровна уплашено отдалече погледна гилзата. Вгледа се в очите на братята и тревожно попита:
— Та, значи, ще бягате… Къде?
Братята се спогледаха и не отговориха. Колка искаше да се върнат в Подмосковието, Сашка настояваше да продължат нататък, към планините. Накрая бяха решили: ще се качат на първия минаващ влак.
Регина Петровна стана, пак запали цигара.
— Ще погинете! — каза рязко. — По-добре да заминем заедно. Само че не веднага, сега не мога. Още се чувствувам зле.
Изхвърли цигарата, преди да я е допушила. Братята забелязаха, че твърде често пали и хвърля цигарите. Така никакъв запас няма да й стигне.
Тя попита от прозореца:
— Чували ли сте нещо за помощното стопанство?
