— От Томилино — измънка Сашка. Трябваше да каже „от Раменское“, но Регина Петровна беше тук… Погледна Колка и разбра за какво мисли той. „Чантичката“ не току-така си ги припомни! Трябваше още навремето да си вдигнат чукалата.
А директорът вече бе отворил чантата си, порови, но нищо не намери.
— Май имаше някакво писмо… — каза той. — За какво ли беше… За някаква кухня… Не, не мога да си спомня!
— Потърсете, ние ще почакаме. Та това е прекрасно, че не са ги забравили, че пишат… — каза Регина Петровна и нежно погледна братята, които се свиваха от студа и пристъпваха от крак на крак около каручката. Те много добре знаеха за какво е това писмо! И колко си струва да го търсят. По-добре да не помнеха нищо!
Директорът пак порови в любимата си чанта, но за щастие нищо не намери.
— Ами добре… Тъкмо две гърла по-малко — каза той. И се обърна към Регина Петровна. — Ето ви документа… От колхоза. Там имало техен човек, ще ви покаже всичко… Дали ще се справите?… С тези…
— Те са добри момчета — каза Регина Петровна. — Ще ми помогнат.
Директорът погледна към небето, въздъхна:
— Ех, да бях по-свободен… И аз щях да се вдигна, та с вас! Ама къде ти! Сега отивам в завода да моля пак да ги вземат… После пък в Гудермес, за педагози… Време е да уредим училището… И продукти трябва да търся… Вече не знам какво става! — заключи той и разпери ръце.
Какво не знае „чантичката“ и децата не разбраха: за продуктите ли, за училището ли… Или за завода… Ами то е ясно като бял ден, че не бива вече да ги пускат в завода! Само на директора не му е ясно! Чакалите ще го оберат до буркан! Ще го ошушкат пак като две и две четири!
— Пък заповядайте! Щом се освободите! — отново го покани Регина Петровна и се заприготвя. — Ще ви нагостим с мляко…
— Ще пратя чакалите да оберат царевицата. А като ви стане студено, връщайте се! Всичко хубаво!
Директорът махна с ръка и тръгна към кухнята. Там вече шетаха дежурните момичета, денят започваше.
Регина Петровна настани малките мъже на каручката така, че да могат още да подремнат. Пъхна им някакви парцали под главите. Хвана магаренцето за юздата и потеглиха.
Отначало се движеха така: Регина Петровна отпред, все се страхуваше магаренцето да не откара каручката към полето, зад каручката — Кузминчетата.
Но магаренцето послушно теглеше товара си по пътя и само предеше с острите си уши, тъй че Регина Петровна скоро го остави и тръгна редом с каручката.
Понякога спираше, палеше цигара, а на братята даваше знак с ръка: вървете, аз ще ви настигна…
Но те спираха магаренцето и я изчакваха. Път е уж, но има и гъсталаци, ами ако изведнъж изскочат някои врагове!
Според братята Регина Петровна беше доста необичайно облечена за път. Мъжка светла риза със запретнати ръкави и тъмни, очевидно също мъжки шалвари. Кузминчетата не бяха виждали възпитателката си такава, но не я упрекнаха. Шофьорката Вера се обличаше къде-къде по-чудновато!
Когато се озоваха на разстояние от Регина Петровна, Колка каза на брат си:
— Онова писмо е било за нашия тунел…
— Дали наистина го е загубил?
— „Чантичката“ нищо не губи! Той носи всичко със себе си! В чантичката!
Сашка се наведе, вдигна някакво камъче от пътя и го хвърли настрана.
— Нека си го носи пък! А ние ще избягаме!
— Ами запасът? — попита Колка.
— Ще го вземем… И ще избягаме. — Той потърси с очи възпитателката и добави: — Само Регина Петровна да оздравее.
Без да бързат много, до обед пристигнаха на гарата.
В глухата линия бе спрял товарен влак, от него разтоварваха военна техника: някакви съвсем малки, боядисани в яркозелено оръдийца, „вилиси“, каруци и коне.
Братята намалиха крачка, вторачиха се в оръдийцата. Вярно, през войната бяха виждали какво ли не, пък и бяха ги водили в Москва, в парка за отдих и култура — на изложбата на немските трофейни оръжия, но кой мъж ще пропусне такова зрелище! Кой знае защо, оръжията винаги са красиви. И дори колкото са по-опасни, толкова са по-красиви. Оръдийцата си ги биваше.
До наклонените дъски стояха войници, пушеха, високо разговаряха. Щом видяха Регина Петровна, като по команда се извърнаха към нея.
Децата оглеждаха оръдията, а войниците — младата красива възпитателка.
Това не се хареса на Кузминчетата.
— Диий, какво спря! — кресна Сашка на магаренцето, и го шибна с пръчката. Тъй де, чудо голямо — военен ешелон с войници.
Каручката пое през коловозите, звънко изтропа по траверсите.
— Глей ги ти! Тия туземки, а? — чуха подире си.
Братята се спогледаха, но решиха да не отговарят. Уж войници, пък не разбират, че те с Регина Петровна не са никакви туземци! Ония ходят голи и с пера, във всяка география ги има!
По пътеката, която водеше между хълмовете, оттатък ротондата, се качиха до развалините на почивната станция и спряха да си починат.
Братята си избраха една ямичка за къпане и се съблякоха. Регина Петровна топна малките мъже, остави ги да си играят, а тя се отдалечи, влезе да се къпе в големия квадратен басейн, сама, вързала косата си с ризата.
Когато се чу нейният вик, нали не я виждаха от парата, децата помислиха, че тя просто им се обажда, и закрещяха, задюдюкаха в отговор, запретичваха от ямичка до ямичка, шумно се загмуркаха.
И изведнъж чуха тревожното:
— Момчета! Момчета! Помощ! Елате! По-бързо!
Братята нахлузиха дрехите на мокрите си тела и се спуснаха към нея. Веднага се сетиха, че възпитателката им е нападната от чеченци!
Но нямаше никакви чеченци.
До басейна беше застанал един войник и гледаше, не откъсваше очи от Регина Петровна. Регина Петровна пък се бе потопила в басейна, в най-отдалечения му край, чак до брадичката и уплашено гледаше войника.
Изглежда, беше ги последвал дотук от гарата.
Пръв дотича Сашка, беше успял да грабне и един камък. Застана между басейна и войника тъй, че войнишката тока просто святкаше право в очите му.
— Ти кво, бе! — кресна, вирнал глава. — Кво надничаш? Някой да те е канил тук?
Отстрани нападна и Колка:
— Кво търсиш тука? А? Айде чупка, че сега ще викнем командира!
Войникът се учуди, като видя пред себе си двама еднакви, кряскащи с еднакви гласове малчугани. Но се учуди някак спокойно, веднага забрави за тях и пак се вторачи във възпитателката. Подсмръкна, както подсмърчат хлапетата, въздъхна и си тръгна. Но отдалечавайки се, на няколко пъти се извърна, не към момчетата, а към жената, само нея гледаше.
— Върви! Върви! — извика подире му Сашка и дори замахна с камъка. А Колка свали красивия си колан — един моряк в някакъв филм беше направил така.
Внезапно войникът спря и братята разбраха: сега ще се върне и ще ги подбере… Не биваше да викат подир него, нали и без това си беше тръгнал.
Вярно, братята знаеха една хватка: единият се прокрадваше изотзад и се хвърляше в краката на врага, а вторият го блъсваше в гърдите… Врагът се просваше сразен! Само че с войника този номер едва ли щеше да мине!!
И друг метод има: хапане.
Бяха го опитвали. В Томилино един голям хулиган ги причакваше един по един — тогава копаеха на
