Чак когато им съобщиха, че ги очаква гощавка в заводския стол и дори ще има месо, децата се съгласиха. Трябва да кажем, че дотогава нито веднъж не им бяха давали месо. Отидоха и Кузминчетата.
Имаха си и друга причина освен обеда: да отскочат, ако успеят, до задния двор — друг път няма да им се удаде такъв случай — и да погледнат налице ли са няколко буркана, скрити под касетките преди цялата тази история.
Че и ако успеят да ги вземат! Точно преди бягството!
Както се очакваше, траурният митинг се проведе на заводския двор.
До ковчега, който не се виждаше от навалицата, се бяха скупчили жените с бели забрадки, някои плачеха.
Видяха колонистите, когато влизаха през портала, заизвръщаха се, разстъпиха се, сториха им път да минат напред.
Макар че никак не им се искаше, Кузминчетата се озоваха точно пред ковчега — плосък, скован от груби, небоядисани дъски. Тези дъски им идваха точно до очите.
В ковчега, в който те, повдигнали се на пръсти, се втренчиха с любопитство и с някакъв неочакван страх, лежеше и сякаш спеше красива жена със свити устни; косите й, червеникави, сякаш златисти, обрамчваха едно спокойно чуждо лице.
Тази жена никак не приличаше на веселата шофьорка с каскетчето и мъжките дрехи.
Тази беше друга, не тяхната Вера, братята веднага го разбраха. И извърнаха очи. Сведоха ги надолу, към краката на масата, върху която лежеше покойната.
Масата, обкована с ламарина, а сега покрита с чаршаф, им беше позната от цеха. На нея обикновено стояха стъклените буркани с мармалад, който те задигаха зад гърба на затварача.
Двамата братя си помислиха: дано тая скучна работа свърши по-скоро, та тихичко да се промъкнат в задния двор. Където са техните буркани.
От сълзите, от вайкането, от въздишките и подсмърчанията, от цялата тази навалица ги заболяха главите, както ги бяха заболели в милицията, след като ги хванаха на пазара.
Най-сетне излезе старият технолог, беше по престилка, и започна да разказва на всички за Вера, но погледът му беше спрял върху покойната. Разказа, че Вера била съвсем младо момиче, наскоро навършила деветнайсет години, но в своя кратък живот изживяла много премеждия, а най-важното — тя преминала и през фашистката окупация. Фашистите откарвали населението в робство, но с Вера не успели да се справят… Три пъти бягала от сред път и три пъти се връщала вкъщи. Последния път се скрила в гардероба и враговете я измъкнали оттам…
Изведнъж братята ги досмеша — представиха си гардероба, в който се е крила шофьорката Вера. Но всички гледаха технолога и сериозно слушаха.
В завода Вера била стахановка, макар че била принудена да върши тежката мъжка работа на шофьор: да кара на гарата продукцията и да превозва до завода децата… При това технологът посочи Кузминчетата и те се смутиха. Но си помислиха: да се возиш на камион изобщо не е тежко, а приятно, тоя да не прекалява.
— Спи спокойно, дъще, ние няма да те забравим — каза накрая старецът и сведе глава. Късо подстриганата му бяла коса засребря на слънцето. Жените захлипаха, а тънкогласата леля Зина и сега занарежда, гласът й се изви над целия двор. От нейните поплаци излизаше, че двете са били от едно село, заедно ги докарали и ги прикрепили към този колхоз…
Към ковчега си проправиха път хамалите евреи. С непроницаеми физиономии, леко като перце вдигнаха Вера и я пренесоха в камиона, с който бяха пристигнали колонистите.
Засвири оркестър: барабан и две тръби, и от екливите удари на чинелите и барабана нещо се преобърна в гърдите на братята: заболя, загриза ги.
Около ковчега настаниха няколко жени и нареждащата леля Зина и камионът потегли.
Всички заизлизаха от портала.
Старият технолог стоеше насред двора и бъбреше, загледан в колонистите:
— Вървете… Вървете! Днес не работим!
Не им дадоха никакво месо. Дето се вика, останаха с пръст и устата! И братята тръгнаха.
Крачеха по пътя и обсъждаха видяното. Бяха единодушни, че Вера не приличаше на себе си и че изобщо не е млада. Деветнайсет, че това е почти старост, сметнаха Кузминчетата. Ето, и те не са малки, а като им събереш годините, ще бъдат малко по-възрастни от Вера.
Освен това Колка разказа какво чул да си шепнат хората зад гърба му: че Вера седяла в камиона и чакала да свърши концертът, за да закара колонистите на вечеря… И не забелязала как се появили конниците. Те сигурно изобщо не видели Вера, гледали само камиона. Но когато хвърлили гранатата, Вера успяла да изскочи от горящия камион и да претича няколко метра, после паднала. А по-късно се разбрало, че едно парче я улучило право в сърцето… Но как е могла да тича с пробито сърце?
Сашка се замисли и не отговори. Каза само: „Не вярвам.“ Само това промърмори и млъкна.
— Ама какво не вярваш? — попита Колка. — Че сърцето й е било пробито? Не вярваш ли? А?
Сашка не отговори.
— Мислиш, че разправят врели-некипели… За сърцето?
Сашка мълчеше.
— Или… За тези… За бандитите?
През полето, скъсявайки пътя си, те стигнаха до брега на Сунжа и седнаха на тревата.
В белезникавата синева проблясваха размитите, напомнящи мираж планини. Уж съществуваха, но съществуваха така, сякаш бе съвсем невъзможно да усетиш тяхната реалност.
— На нищо не вярвам — каза изведнъж Сашка. Помълча и добави: — Ами някак не мога да разбера. Имаше я тази Вера. Возеше ни, подвикваше нещо… А после хоп — и я няма. Къде се дяна, а?
Колка се учуди и възрази:
— Къде… Заровили са я!
— За друго говоря.
Сашка присви очи и се взря в далечината. По камъчетата ромолеше кафеникавата вода, над нея се виеше пеперуда.
— Ей тия… — и Сашка посочи планините. — И те изчезват и се появяват, но винаги са на мястото си. Нали?
— Ами… — попита Колка.
— Ето тая река… И тя винаги…
— Е, и?
— Ами защо хората?… Те с какво са по-различни?
— За Вера ли говориш?
Сашка се намръщи.
— За всички говоря. И за нас с тебе. Страх ли те беше да стоиш до ковчега?
— Не — каза Колка. — Не ме беше страх. Но… беше някак неудобно.
Не можа да намери друга дума. Само потрепери.
— Ами тогава — през нощта? Когато вървяхме през полето? Страх ли те беше?
— Там ме беше страх — призна Колка.
— И мене ме беше страх. Само че не знам от какво. Просто се страхувах и това е.
— Ами от тези… страх ли те беше?
— Не — каза Сашка. И въздъхна. — От тях не ме беше страх… От всичко ме беше страх. И от взривовете, и от пламъците, и от царевицата… Дори от тебе.
— От мене ли?
— Аха.
— От мене?! — още веднъж изненадано попита Колка.
— Не от тебе, а от всички… И от тебе. Изобщо ме беше страх. Стори ми се, че съм останал съвсем сам. Разбираш ли?
Колка не разбра и не отговори. А вечерта отидоха при Регина Петровна.
