Сред този шум и тракане на столове с известно закъснение се чу един глас от задните редове: „Ти-хо! По-ти-хо, ви казвам!“
Хората недоумяващо замлъкваха, извръщаха се по посока на гласа: какво се е разкрещял тоя, сякаш го колят, дали не са го обрали?
В настъпващата тишина ясно, съвсем отблизо прозвуча чаткане на копита, чу се конско цвилене и гърлени викове. После нещо изтрещя, май отгоре, стените потрепериха, зарони се мазилка. Наистина се създаде впечатление, че рухва таванът. Хората машинално се приведоха, а някои се проснаха на пода.
Настъпи дълбока тишина. Всички се ослушваха, чакаха, загледани нагоре. Но нищо не се случваше. И тогава хората се размърдаха, оборавиха се и слисано се заоглеждаха. И изведнъж се втурнаха към вратите, без блъскане, без викове, изобщо без думи наизскачаха и изчезнаха, като зарязаха колонистите в полутъмния клуб.
— Новите ни приятели май си плюха на петите?! — нахално изрече някой в тишината. И тогава Пьотър Анисимович си възвърна дар словото.
— Всички колонисти да останат в клуба! — извика той и погледна към вратата. — Ще излезем организирано, когато… Когато… Когато…
— На „чантичката“ от страх му се развали плочата! — прошепна Сашка.
Колка кимна. Но и той гледаше към вратата.
От улицата нахлуха — всички потрепериха — викове.
— Те са взривили камиона! Там е нашата Вера! Там гори една къща!
— Ами хората? — дрезгаво попита директорът. Не се разбра какви хора има предвид. Онези, които бяха тук и се разбягаха, или… онези…
— Е, има ли някой там? — гласът на директора изтъня и секна.
Колонистът повтори казаното за камиона и за Вера… и за къщата, която горяла.
Директорът предпазливо отиде до вратата и погледна навън. Надникна още веднъж, вслуша се в звуците, които идваха откъм улицата. Дрезгаво се окашля и не твърде решително се обади:
— Ще такова… Значи… Навън?… Вече не знам какво става…
Колонистите се заточиха към изхода, но никой не се натискаше да е напред.
Улицата беше пуста, тъмна, по къщите не светеше нито едно прозорче. Може би вече ги бяха напуснали?
На площада зад клуба като клада пламтеше студебейкърът, същият, който караше колонистите за завода. Децата като омагьосани се взираха в огъня. Сигурно сега си мислеха за Вера.
Без да спира и сякаш без да забелязва горящия камион, директорът пристъпи напред, а всички се втурнаха след него. Нейде в покрайнините, зад дърветата, се полюшваше розов огнен език. Когато наближиха, видяха, че гори къща.
Колка едва не подскочи и каза:
— Ама това е къщата на Иля!
Сашка попита:
— Дали е там, как мислиш?
— Откъде да знам.
— Сигурно е избягал… Или… Не?
Братята се спогледаха. В очите на Сашка, който беше с лице към пожара, подскачаха алени пламъчета.
Директорът се огледа наоколо, почти истерично се развика:
— Никой… Никъде… Не приближавай! Само с мен! Ясно? И като го чуха да крещи толкова силно, толкова немъжествено, децата сякаш се свиха и съвсем се омърлушиха.
И ето ви картината. Директорът вървеше напред, издал чантата си като щит.
Походката му не беше точно нерешителна, но някак неравна, спъната, сякаш бе забравил как се ходи. Сигурно усещаше с гърба си как децата напират отзад. А и на тях им се струваше, че така, близо до него, са по-добре прикрити и защитени.
Слава богу, че никой от тях не можеше да види лицето му.
Че и този зловещ мрак, особено черен след яркия пожар!
Крачехме, скупчени в мълчалива плътна маса. Очите ни, още несвикнали с черната нощ, пазеха върху ретината си алените отблясъци на пламъка. Нали не бяхме свикнали, струваше ни се, че навсякъде от чернотата надничат огнени езици. Дори внимавахме да стъпваме тихо, да не тропаме с обуща. Бяхме затаили дъх, мъчехме се да не кашляме, да не кихаме.
Задните току се озъртаха и все гледаха да се вмъкнат в средата на колоната, там им се виждаше по- безопасно. Всичко наоколо криеше заплаха за нас: и нощта, и лепкавият тежък мрак, и непроходимият гъсталак от царевични стъбла от двете страни на пътя, изпукващ от най-лекия, недоловим за нас ветрец.
Какво знаехме ние, какво можехме да разбираме за опасността, която ни заплашваше? Нищо, нищо не можехме да разбираме и да знаем!
Само шушукане и тайни около някакви неща, за които можехме само да се досещаме, както за злополучния пожар в колонията…
Но нали бяхме лековерни, безгрижни и още не се сещахме, че и ние сме смъртни, дори не съвсем ясната опасност ни изглеждаше само игра и нищо повече.
Войната ни бе научила да се борим да съществуването си, но ни най-малко не бе ни научила да очакваме смъртта.
Чак по-късно, който оцелее, вече възрастен, наново ще изживее всичко: цвиленето на конете, чуждите гърлени гласове, взривовете, горящия сред пустата станица камион и нашия път през чуждата нощ.
Беше ни страх не от възможността да загинем. Такова чувство сигурно изпитва измъченото от преследвачи животинче, връхлетяно от незнайно механично чудовище, което не го изпуска от коридора на фаровете си! Ние, също като мънички животинки, усещахме с кожата си, че сме подгонени в тази нощ, в тази царевица, в тези взривове и пожари…
Но това са само думи. Думи, написани четирийсет години след онези есенни събития през четирийсет и четвърта година. Възможно ли е да изтръгнеш от себе си, седнал в удобния си московски апартамент, онова усещане за безнадежден ужас, който беше толкова по-силен, колкото повече бяхме ние! Той се бе умножил по страха на всеки от нас, бяхме заедно, но нали всеки изпитваше свой, личен страх! Страх, който те стиска за гърлото!
Запомнил съм само — и този спомен на кожата е най-реалното, което може да съществува — как от страх краката ни омекваха, но не можеха да не вървят, да не бягат, защото в това бягство се мержелееше нашето спасение.
Усещахме някакъв студ в корема и в гърдите, безумно желание да се денем някъде, да изчезнем, да се махнем, но заедно с другите, не сами! И, разбира се, бяхме на ръба на писъка! Мълчахме, но ако някой от нас изведнъж извикаше, ако завиеше като попаднал в обръч вълк, щяха да завият и запищят всички и тогава със сигурност всички щяхме да се побъркаме…
Във всеки случай този път през смъртоносната нощ беше нашият порив към живота, неосъзнат порив. Искахме да живеем — коремът, гърдите, краката, ръцете ни искаха…
Не всички имаха късмет.
XX
Същата нощ Кузминчетата решиха да избягат.
Паниката, обзела цялата колония, от директора Пьотър Анисимович до последния чакал от началното училище, връхлетя и нашите братя.
Кой знае защо ги порази не самият взрив насред селото снощи, не пламтящият като клада студебейкър, макар че не им беше ясно как може желязо да гори, а унищожената от пламъците къща на Иля Зверчето.
Хем Зверчето пръв ги бе предупредил за опасността!
