Че и кой от колонистите ще се откаже — малко преди гладната зима, която, всички го знаеха от опит, ги очакваше тепърва? Защото заводът е за месец-два: да ги поохранят! Ами после? Пак ли да мрат от глад?
Но Сашка твърдо настояваше на своето. Чакалите са обезумели, липсва им основното, което отличава почтения крадец от чакала… Нямат мярка, нямат съвест. И в краденето трябва да имаш съвест. Вземи си, но остави и за другите. Когато вземаш своята част от общото, спирай навреме. Когато от много се взема малко, то не е кражба, а просто подялба! Това го е казал някакъв велик писател, Сашка беше забравил кой точно. Няма значение: той бе взел присърце мисълта му.
А чакалите най-безсрамно влачеха! В камиона един буркан вече се изтърколи изпод нечия риза. Изпод зида мъкнеха, кажи-речи, пред очите на всички. Веднъж — в самата касетка, която прехвърляше през зида един чудесен товарач евреин.
Шофьорката Вера се подсмиваше и шегуваше, вирнала козирката на каскета си.
— Ах, пиратчета! Ах, бандитчета! Добре ли поработихте? Ох, чувствувам, че на камиончето ще му дотежи!
Вера виждаше всичко. Но никога пред никого не ги изказа. С една дума, не стана предателка.
Минаха около две седмици, откак Сашка забрани на себе си и на Колка да задигат буркани.
Станаха смирени, кротички, не крадяха, но не пречеха на другите. Развръзката дойде, когато веднъж двама колонисти започнаха да примъкват един кош с чували уж на двора.
Бдителната леля Зина ги спря:
— Какво сте помъкнали тези чували! Оставете, аз ще ги занеса после… Трябва да работите!
— Ние помагаме! — едвам успяха да избъбрят запъхтените колонисти. Кошът беше тежък, много тежък: бяха го претоварили от алчност, сигурно бяха натъпкали петнайсетина буркана вътре! А сега стояха, зачервени от напъна, и не знаеха какво да правят…
— Няма нужда от помощ! — каза леля Зина. — Аз ще ги изнеса!
Колонистите тъпо мълчаха, вече нямаха сили. Пък и кошът им тежеше, чак пукаше от напрежение. После дъното му с трясък се откъсна и по-циментовия под със звън се затъркаляха буркани, слънчевите зайчета на златните капачки се пръснаха във всички посоки.
Бурканите бяха много. Търкаляха се по неравния под, а един, сякаш по поръчка, спря точно в краката на главния технолог, който минаваше наблизо. Старецът се наведе, вдигна буркана, намести си очилата с метални рамки и погледна етикета.
— Мармалад от сливи, ГОСТ 36–72, РРУ РСФСР — прочете той и се озърна: целият цех беше спрял, работа и го гледаше. А последното бурканче още се търкаляше из цеха, сякаш бягаше, както би бягал колонист след такава кражба.
— Та това е кражба?! — попита технологът и проследи с поглед търкалящото се бурканче. — Та това е истинска кражба?!
И при тези негови думи двамата чакали зарязаха коша и хукнаха. През железните врати на цеха, през двора, право през портала… Никой не се опита да ги хване. Че и защо да ловят двама; фактът, че бяха пипнали точно тези, а не някой от останалите, беше чиста случайност.
Престанаха да водят колонистите на работа в завода.
XIX
Една неделна вечер в колона, която далеч не приличаше на поразително огромната колона, слязла преди време от влака, децата пристигнаха в березовския клуб за срещата с местните жители.
Самодейният концерт съвпадна със скандала в завода.
Но по-правилно би било да кажем, че възпитателите побързаха да го организират, за да стопят поне донякъде неприязънта в отношенията между колхозниците и колонистите. През двата месеца, преживени тук, колонистите бяха успели да направят бели навсякъде.
Клубчето се намираше в самия център на станицата — едноетажно, тухлено, с колони на фасадата. По колоните още личаха следи от шрапнели, набързо замазани и варосани.
Салонът беше просторен, с вдигащи се дървени столове, подредени в редове. На сцената нямаше завеса. Отляво и отдясно към нея водеха стълбички. По страничните стени на авансцената личаха някакви неруски надписи, бяха замазани с блажна боя и частично закрити с портретите на вождовете. Излизаше, че вождовете посрамено прикриват с гърбовете си своите собствени призиви, само че на друг, сега нежелателен език.
Отляво на авансцената, почти в края, бе поставена шперплатова трибуна, боядисана в мръсночервеникав цвят.
Колкото и да е странно, бяха дошли доста хора. Повечето преселници бяха на градус, оживени, говореха си високо, подвикваха си през няколко реда. В салона беше шумно.
Колонистите се промъкнаха до свободните места. Но мнозина от тях по стария навик на бездомниците да не се делят на чуждо място (ами ако захванат да ги бият!) си проправиха път напред и седнаха направо на пода между първия ред и сцената. А онези, за които мястото не стигна, се строиха до стената, притиснаха гръб до нея (също вид самозащита!), заеха страничните пътеки.
На сцената се качи Пьотър Анисимович с вечната си чанта и щом го видяха, някои изръкопляскаха. Той се насочи към трибуната. Както му е редът, директорът вече си имаше прякор, зад гърба му го наричаха „чантичката“. Колонистите си говореха: „Чантичката направи тараш в спалното помещение!“ Сега някой от тях обясни на глас:
— Чантичката ще докладва. За нашите постижения.
Предните чакали, които го чуха, се засмяха. Постиженията им бяха широко известни.
Директорът помълча и когато шумът и смехът утихнаха, заговори. Говореше без листче. Поздрави заселниците колхозници за първата нелека година от пребиваването им на освободената от врага земя. И им пожела успех в прибирането на реколтата и в новия им живот. Още повече че германо-фашистките поробители са разбити, бягат и скоро, много скоро, сигурно ще настъпи часът на окончателната разплата. Както го бе предсказал и вождът на световния пролетариат, „нашето дело е справедливо, врагът ще бъде разбит и победата ще бъде наша“.
Всички заръкопляскаха. То се знае, не на „чантичката“, а на вожда.
— И нашите колонисти — продължи директорът — дойдоха тук, за да усвояват тези плодородни земи и след гладния безприютен живот да започнат нов — трудов и съзидателен, както всички съветски трудещи се… Децата скоро ще започнат училище, но те ще помагат и на селските труженици в прибирането на реколтата…
— Отсега вече помагат! — извика някой от салона. Разнесе се незлобив смях.
— … А онези, които ще напуснат колонията след навършване на петнайсетгодишна възраст, ще започнат работа в колхоза или в консервния завод — продължи директорът, като се постара да не чуе репликата. — Тъй че ни предстои още дълго да живеем с вас като съседи. Мисля, че днешната среща ще ни помогне да научим повече един за друг и да се сприятелим… Ето, като начало колхозът ни задели помощно стопанство, вярно, далечко ни е… Но нищо. Нашите момчета имат млади нозе, могат да тичат… Та така… Сега имаме база за прехрана, посеви, телета и кози… И тъй нататък… Благодаря!
Публиката изръкопляска без особена радост. Думите за предстоящото дълго съседство с колонистите не предизвикаха ентусиазъм. Още повече че колхозът бе принуден да им отдели парче земя и добитък! Но всички се оживиха, когато директорът, вече слязъл от трибуната, добави, че колонистите безспорно са артистични деца и затова са подготвили за колхозниците своя пръв самодеен концерт.
На сцената излязоха певците от Митишчи, двайсетина души. Възпитателката Евгения Василиевна обяви песента за Сталин. Директорът одобрително кимна. Хорът запя с цяло гърло:
