Първия — изнасяне от варилнята и укриване на сигурно място. Втория — пренасяне покрай зорките очи на леля Зина и отново сигурно укриване в двора. Третия и може би основния — прехвърляне на мармалада зад дебелия зид. На свобода.
Само няколко дена след началото на операцията Кузминчетата бяха укрили, прибрали на сигурен склад седем затворени буркана с мармалад.
В цеха, близо до конвейера, имаше толкова разнообразни тръби, сложни метални плетеници, притулени кътчета и отвори, че при добро желание би могло да се скрият не седем, а хиляда и седем буркана! При евентуално издирване нито един копой не би могъл да ги открие.
В това отношение нашите братя, както впрочем и останалите колонисти, бяха ненадминати майстори.
За да примъкват скритите буркани покрай окатата леля Зина, която, без да е злобна, беше прекалено наплашена и затова двойно по-старателна, Сашка предложи на брат си да ходят прегърнати. Към камиона, от камиона към цеха, към стола, към двора.
— Май ще ни е горещо — не схвана идеята Колка.
— Ще търпиш!
— Ама защо? — пак попита Колка.
— Защото! — имитира го Сашка. — Като тръгнем, ще разбереш! Колко място остава между нас?
Колка схвана. И запита:
— Ами тези… Влюбените де: и те ли носят нещо? Щото винаги се прегръщат. Виждал съм ги!
Сашка помисли и каза:
— Дявол ги знае.
Сега те ходеха, всеки преметнал ръка през рамото на другия. Жените от цеха, като ги гледаха, си говореха: „Глей ги колко са задружни! Не могат да дишат един без друг!“
Кой би могъл да се досети, че ако успееха да задишат поотделно, под ризите им щяха да се издуят цели два буркана: един върху друг. Това го бяха репетирали в царевицата зад колонията и проверили в самата колония. Когато вървяха прегърнати, по никакъв начин не биха могли да се различат бурканите. Освен ако ги, претърсят, но кой ще вземе да ги претърсва?!
Вярно, тъкмо леля Зина още в деня, когато понесоха помежду си първите буркани, се усъмни нещо.
Колко бяха ходили прегърнати преди това — и нищо. Не ги спираше, нищо не ги питаше. А сега, ама че женски усет, като викна, та целия цех огласи.
— Ей, ти! — към Сашка, разбира се. Него го познаваше и без червеното ширитче, от всякакво разстояние. — Ела тука. Кво само ме подминаваш… подминаваш…
Отидоха двамата, без да се разделят. Бурканите охлаждаха кожата, хлъзгаха се с гладкото си стъкло по ребрата при вдишване и издишване. От време на време изтропваха леко.
Леля Зина погледна братята и каза:
— Кво сте се вкопчили? И в клозета ли ходите двамата? Колка не отговори. Пък и леля Зина не питаше него, тя изобщо не го признаваше. Освен това Сашка по-бързо ще измисли какво и как да й рече.
И Сашка веднага отговори, съвсем кротичко, че така е по-удобно да ходят из двора, да си кажат по нещо тайно. По-близко е от ухо до ухо.
Общо взето, Сашка не излъга. Наистина имаше тайна, само дето ушите нямаха нищо общо.
Глей ги ти! — свадливо издума леля Зина. — Тайни! Ами ако ви науча тайните, какво тогава? — и внимателно ги изгледа в гръб. Но нищо не забеляза.
А братята без бързане излязоха навън и се шмугнаха зад ъгъла.
Тук, в задния двор, зад цеха, където никога не идваха работниците от завода, се намираше бунището. Буркани, разни касетки, талижки, бъчви и други боклуци. Тук мармаладът беше скрит на сигурно място.
Оставаше да го изкарат навън.
От чисто любопитство, без да се надяват много-много, братята проучиха портала. Но въоръжената охрана — една бабичка с незаредена пушка — макар да не беше досетлива като леля Зина, им подвикна: „Кво тъй се навирате на тумба, ходете като хората, един по един.“
„То може като хората — помислиха си братята. — Ама тогава не можем да пренесем бурканите!“
Сашка имаше в резерва още един начин: да прехвърлят мармалада през зида. Само че зидът беше каменен, дебел, два метра висок.
Веднъж Колка изтича навън пръв след работа, а Сашка му хвърли от задния двор няколко празни буркана.
От пет Колка хвана само един. Смениха си местата, но резултатът беше същият. Сашка не успя да хване нито един. А не можеше да измисли друго. В главата му сякаш се бе появила някаква засечка.
Колка уж между другото пусна на Сашка шепа захар. Беше чувал, че от захарта мозъкът щрака по- бързо. Ето, и мармаладът се сварява по-бързо със захар!
Но и захарта не помогна. Брат му помрачня, оклюма се, залиня и дори отслабна.
Обикаляше из двора или дълго разговаряше с леля Зина. Ама защо ли разговаряше, тя не може да се навие на такава работа, Колка беше сигурен. Бурканите си чакат в задния двор, а времето си върви… Ами ако спрат да ги докарват в завода: всеки ден може да стане последен!
Веднъж Сашка каза:
— Знаеш ли… Те са идвали и тук.
— Кои? — попита Колка, но в същия момент се сети и сам. — Дяволите ли?
Така Иля наричаше чеченците.
— Аха, дяволите. Препускали с конете, носели пушки… Гръмнали веднъж-дваж и избягали в планината. Леля Зина ги видяла. Вика, замалко щяла да умре от страх.
— Убили ли са някого? — попита Колка.
— Не знам. А защо, мислиш, мълча Регина Петровна?
— Защо?
— Видяла ги е. И се е разболяла. Леля Зина казва, че така става от уплаха.
— Регина Петровна от нищо не се страхува — възрази Колка.
— Ами малките мъже? Ами взривът? Как да не се уплашиш?
Братята седяха в задния двор на две касетки, близо до скривалището си. Досами краката им в тревата течеше ручей, прекосяващ целия двор. В него се стичаха отпадъчните води от цеха. Беше мръсножълт и вонеше.
— Е? Измисли ли нещо? — попита Колка.
— Какво да измисля?
— Ти знаеш! Така ли ще чакаме кой знае какво?
Сашка се почеса и каза:
— Ех, хапката ме въши… — което на интернатския жаргон означаваше „въшката ме хапе“. И без всякаква връзка добави: — Що не заминем, а?
— Сега ли?
— Е, да речем, утре. На, леля Зина казва, че отдавна да е избягала, ама нали има семейство… Те са мобилизирани тук, прикрепили са ги към завода… А нас никой не ни е мобилизирал!
— Ами Регина Петровна? — попита Колка.
Сашка се замисли.
— Представи си, че не се върне?
— Ще се върне — твърдо обеща Колка. — Тука са нейните малки мъже.
— Ами представи си, че е умряла?
— Не е — пак възрази Колка. — Ние само ще я дочакаме и ще натрупаме буркани за из път. И без това трябва да ги изнесем оттук.
Сашка не отговори, беше се загледал в далечните планини, размити, едва различаващи се сред бледосинкавата мъглица. Слънцето грееше не много силно. Беше тихо. Чуваше се само ромоленето на ручея и бръмченето на осите.
— А може вече да няма никакви дяволи? — попита с надежда Колка. — Нали милицията ги лови? По- рано гърмяха, бомбардираха. А сега престанаха да гърмят.
