газта.
Камионът не пътуваше, а летеше по белия отъпкан път, сред покрити с бяла прах храсти, и оставяше подире си дълга опашка пушек.
Така ги закараха първия ден, тази кряскаща и виеща от бликнали чувства гайфа дечурлига.
От прозорците на канцеларията, от пропуска на заводския портал надничаха хора и си говореха: „Докараха колонистите.“
Вера скочи от камиона, бутна назад каскетчето си и засмяна извика: „Хайде, мъже! Слизайте! Сега ще ви предавам под брой срещу разписка!“
Но никой не ги преброи, не ги провериха. През голямата желязна порта Вера вкара вече празния камион в територията, а децата влязоха през тясната врата на портала.
Озоваха се в огромен, ограден от света с висок каменен зид двор, изпълнен с кошове и касетки с плодове и зеленчуци. Имаше домати, сливи, ябълки, круши и от онези странни тиквички, с които веднъж се бяха натъпкали нашите Кузминчета, мислейки, че са краставици. Никой нищо не пазеше. Притичваха угрижени жени със замърсени сини престилки, в движение поглеждаха шумната детска тълпа и изчезваха зад стените на дългите сгради. Може би притичваха тъкмо за да погледнат колонистите, изпратени да им помагат. В завода имаше най-много десетина мъже.
Предпазливо, да не ги види някой, децата започнаха да измъкват от кошовете кой слива, кой домат, гледаха веднага да ги налапат и да ги глътнат. Но мина една жена и подхвърли в движение: „Ама яжте де! Не се притеснявайте! Всичко е измито с маркуча…“
Тогава вече започна такъв юруш, че страх да те побие. Всички се втурнаха към кошовете и взеха да грабят, да си тъпчат устата, джобовете на панталоните и дори пазвите. Награбиха ябълки, круши, сливи, кой до каквото беше по-близо. Издуха се, натежаха.
Всеки си натъпка тумбака и дрехите, така се налапаха, че само дето не им протече от ушите и очите.
Но все така никой не ги припираше, никой не ги упрекна заради грабежа. За едно ги беше яд: както бяха много плодовете, така си и останаха много. Оказа се, че е невъзможно дори при добро желание да се излапат всички кошове, или, да речем, да се задигнат от заводския двор.
Пък уж колонистите знаеха, свято вярваха, че за тях няма нищо невъзможно, когато се отнася за лапачка.
Е, не можеха отведнъж да изядат всичко, малки са им стомахчетата, но нали може да смелят изяденото и пак да ядат. И да вземат за другите в колонията. И естествено да си направят запаси за по-нататък… Да си изсушат или някак другояче…
Така си мислеха Кузминчетата, докато тъпчеха пазвите си със сливи. После тези сливи се смачкаха, наложи се вече във вид на каша крадешком да ги изгребват изпод ризите си и да ги изхвърлят.
Ех, да паднеше на чакалите от Томилино поне една сливка, за кош да не говорим! Дори тези смачкани сливи!
А работата, която им възложиха, беше тъкмо сортиране на сливи. Всеки ден им донасяха огромни стъклени дамаджани, от по стотина литра, и колонистите трябваше да почистват от боклука, да сортират по зрелост и да поставят сливите в тези дамаджани. После напълваха дамаджаните с някаква воняща течност, от която сливите започваха неприятно да побеляват и не ставаха за ядене.
Както обясниха на колонистите, в този вид плодовете можели да се запазват до зимата и когато минело напрежението покрай брането на реколтата, щели да започнат тяхната преработка, и да сварят мармалад и сладко. Но какво ли сладко ще стане от развалени сливи!
С една дума, макар че всичко им обясниха, на децата не се хареса, дето пред очите им и с тяхна помощ се повреждат продукти. Защото, щом те не могат да се ядат след заливането им с тази отрова, значи се повреждат — невъзможно беше да ги убедят в обратното.
На колонистите им беше по-приятно да сортират домати и ябълки. Тях с нищо не ги заливаха, не ги отравяха, а идваха едни огромни момци, евреите, и отнасяха касетките и кошовете в цеха.
Всички ги наричаха така: евреите. Бяха едри и снажни, сигурно към два метра, синеоки, светлокоси и — весели. Грабваха като на шега огромните кошове, мятаха ги на рамо и изобщо не се оплакваха, не се уморяваха, както забелязаха Кузминчетата.
Евреите — това, значи, е силен и добродушен народ. Така решиха двамата братя.
Виж, леля Зина, която стоеше пред вратата на цеха, където евреите отнасяха продукцията, отначало не им хареса. Беше възрастна, свадлива, с мръсна синя престилка и бяла забрадка, вързана на тила.
Леля Зина зорко следеше колонистите, пъдеше най-любопитните от вратата, викаше, та огласяше целия двор:
— Глей ги тия шкелети! Откъде ли ги докараха тия мърши?! Срамота, хич не ща да им гледам ребрата!
Гласът й беше остър, чуваше се из всички краища на заводския двор.
Но веднъж, след като покрещя така, не щеш ли, привика с пръст Сашка, който беше по-наблизо, и го попита: „Ей, мъник, ти отдека си?“
— Аз ли? — попита Сашка, но не се приближи, не знаеше какво може да очаква от леля Зина. — От Томилино съм…
Лелята кимна. Сякаш можеше да знае къде се намира Томилино.
Или пък разбра самата дума? Томилино, където морят.8
— Ами родителите ти де са?
Сашка сви рамене, извърна се. На такива въпроси не отговаряше.
— Какво, сам ли си?
— Що пък сам! — озъби се той. — Двама сме!
— Как така двама? С кого сте двама? — не млъкваше нахалната лелка.
— Ами… С брат ми.
— Глей ти — каза лелката и погледна натам, където й посочи Сашка. Колка седеше до един кош и ядеше домат, — Кво, да не сте близнаци?
Сашка помисли малко и кимна. Не знаеше какво е това близнаци, но щом тъй ги нарича, тъй да е.
— Я го извикай — нареди леля Зина.
Сърдито огледа Колка и поклати глава.
— Бива. После ще ви сложа по нещо да ви различавам — реши сякаш за себе си. И ги привика с ръка. — Елате туканка…
Вратата на цеха по това време беше затворена: почивка.
Леля Зина ги въведе в забраненото царство, където имаше огромни колкото едноетажна къща казани, те съскаха. Край всеки казан имаше желязна стълбичка.
Леля Зина ги сложи да седнат на една касетка под стълбичката, извади отнякъде буркан, пълен с някаква жълта кашичка, напомняща детска диария.
— Яжте, ето ви лъжици. Из цеха няма да щъкате! Ясно ли е?
Братята кимнаха, втренчени в буркана.
На тръгване леля Зина им обясни:
— Това е кьопоолу… Прави се от патладжани. Нормално с да се яде с хлебец, ама няма. Та значи, яжте без хляб…
Лелката си тръгна. Че като се захванаха! С големите лъжици. Така бързо гребяха и лапаха, че дорде се опомнят — свърши! Тази кашица дори не се дъвчеше, а се топеше сама, нежна, топла, толкова ароматна, че свят ти се завиваше.
Кузминчетата облизаха с пръсти буркана, като ги пъхаха поред, и зеленикавото стъкло блесна от чистота. Само след минута, през която леля Зина я нямаше, Те седяха, вперили гладни очи в празния буркан. Още им се ядеше.
Леля Зина ги погледна, погледна буркана и изпъшка от досада. Но повече от учудване.
— Чампиони! По скорост!
Подаде на Сашка червено ширитче.
— Ти ще си ми белязан. А ти — не. — Това го каза на Колка. Тя прие Колка като нещо вторично, само повтарящо по форма брат си, но може би изобщо несъществуващо.
