Поради горчивия опит от „Ябълчица“ Пьотър Анисимович помоли да изпеят една.
С кръшни извивки, както пее народният хор, по познатата мелодия на „Ах, по залез обикаля момък млад край моя дом“ коломенчани прочувствено подзеха:
— Не, тъкмо за тях, за преселниците… това не е много… — бързо каза Пьотър Анисимович. И облекчено въздъхна. — Това ли беше?
Но ето че пред комисията се изтъпанчи Митьок и изфъфли:
— И аж ишкам да ижляжа на шчената…
— Ти ли? — смая се Пьотър Анисимович. — Вече не жнам какво штава… — неволно изфъфли и той.
— Защо пък да не жнаете — не го разбра Митьок. — Фокуши…
— Какво? Какво? — Всички се оживиха.
— Фокуши — повтори Митьок.
И вече без да чака съгласие, попита Пьотър Анисимович:
— Ето, вашия чашовник…
Пьотър Анисимович съсипан запротестира:
— Не, не. Не ми пипай часовника!
— Ами той е вече тук — каза Митьок и извади от джоба си часовника на директора.
— Вече не знам какво става… — ахна директорът. И се дръпна. — Там, в клуба… Само че от колхозниците да не такова… да не вземеш нещо. Защото, такова… Ще стане конфликт… Ще помислят, че пак сме отишли да… Да им бъркаме по джобовете.
— Ами от кого да вземам? — невинно попита Митьок.
— От когото искаш — повтори директорът. — Но от тях — не!
— Добре — каза Митьок и многозначително погледна чантата на директора.
В същия момент още няколко чакала се спуснаха към комисията и всеки крещеше:
— И аз мога… Фокуси!
— Искате ли да ям чаши?
— Или лампи?
— Искате ли… Да ви потекат сълзи! На всички!
— Аз пък мога да гледам! На ръка! Ще ги шашна!
Директорът си вдигна чантата и като заел отбрана викна:
— Следващия път! Ще ядете чаши след-ва-щи-я път! Още повече че нямаме чаши! А сълзите ни и без това… Текат! До-виж-да-не! Довиждане, другари!
XVII
Мина една седмица. Всички колонисти освен момичетата бяха прехвърлени на работа в цеха. Пръснаха ги по различни работни места. Няколко души изпратихме да мият бункера. Друга част от колонистите, с тях и Кузминчетата — на конвейера, същия конвейер, за който бе споменавала шофьорката Вера. Заведоха децата, показаха им кое как се прави. От огромна цистерна, където плуваха във вода изсипаните от кошовете домати, изпълзяваше широка гумена лента. Застанали от двете й страни, децата трябваше сръчно да измъкват разни клончета, листа, загнили домати, да не пропускат нищо излишно. За това строго следяха две жени, поставени чак в края на лентата.
Омръзваше им да стоят по цял ден.
Но и лентата всъщност не работеше без прекъсване: ту нещо ще заяде, ту доматите ще закъснеят… Ту ще изключат парата или изобщо тока. А когато лентата не заяждаше, й пъхваха по някоя пръчка!
И тогава децата, на първо място Кузминчетата, бързаха към отдалечения край на цеха, където до мивката за буркани в оградени със стоманени преградки казани се вареше сливовият мармалад.
Тази сладка миризма привличаше колонистите както мед пчелите.
А Кузминчетата бяха опитали мармалада първи!
Кьопоолуто — „блаженото“ — дума да няма, беше хубаво, можеха да го ядат по цели кофи, ама омръзваше.
Ябълковият сос беше възкисел, бързо се отказаха от него.
Пълнените чушки — тук можеха да се налапат с кайма колкото им душа иска — ги готвеха рядко.
Но мармаладът… Е, това се казва райско ядене! Като завреш муцуна в буркана, цял можеш да го изсмучеш, чак по корема ти да избие медец!
Приготвянето на нито един артикул не убягваше от вниманието на колонистите.
Едрите евреи се качваха по отекващите железни стълбички чак до върха и изсипваха в казаните тежките кошове със сливи, същите, дето сега на двора ги почистваха само момичетата.
После, пак от тези стълбички, потреперващи и прозвънващи под тежките мъжки стъпки, изсипваха вътре захар — евреите с пукот разпаряха над казана сивкави ютени чували и после веднага ги хвърляха на пода.
Колонистите подхващаха тези чували, изгребваха останалите захарни зрънца.
А често някой от хамалите, уж случайно, навеждаше чувала извън казана и тогава в подложените длани на децата се изсипваше самата манна небесна: бяла, невероятно сладка струйка!
Напълваха устата си със захар и я смучеха бавно, с наслада. И джобовете си натъпкваха, тъй че после оси и пчели се рояха около камиона.
Но най-тържественият момент настъпваше, когато започваше наливането на мармалада. Той се лееше от тясното гърло — гъст, ароматен, масленокафяв — в нагретите на пара стъклени буркани и ако те случайно се пукваха, колонистите подхващаха стъклото, още парещо, обляно в горещ мармалад, и бързо лапаха, рискувайки да се порежат или изгорят. Но ето ти чудо: никой никога не се поряза! И не се изгори!
Бурканите, напълнени с мармалад, се затваряха с лъскави като злато тенекиени капачки. При капачките (какъв късмет) сложиха Митьок, същия, дето се бе „ишпотил от шупата“. Той и тук работеше „ишпотен“, а другите колонисти му завиждаха за привилегированото положение.
Братята внимателно бяха проследили и знаеха наизуст целия процес на производство на мармалад. Това не беше празно любопитство.
Братята се сетиха, че мармаладът, особено в затворени буркани, може да им дойде добре през гладната зима. Тоест за зимата се сетиха по-късно, а сега просто ги споходи желанието да задигнат няколко буркана за запас. За себе си и, разбира се, за Регина Петровна и нейните малки мъже.
За тая работа се уговориха с простодушния Митьок. Още щом в цеха оставаха той и затварачът, а бурканите се натрупваха на дългата, обкована с ламарина маса зад гърба на затварача, Митьок започваше високо да си подсвирква мелодията на песента: „Скъпи ни другарю Сталин, ела във нашия колхоз…“
Кузминчетата поред напускаха конвейера и бързо се отзоваваха на канещата мелодия — така не би забързал за родния колхоз дори другарят Сталин…
Най-важното в акцията беше да успеят да скрият бурканите близо до конвейера, докато никой от големите не ги гледа.
Евреите не влизаха в сметката.
Те само се подсмиваха, когато случайно зърваха колонист, напъхващ поредния буркан в джоба си.
А понякога уж случайно го прикриваха със снажните си тела.
Сашка раздели операцията на три етапа.
