Сашка разказа един виц — как някакъв човек видял на пътя лайно. Навел се, почудил се, опитал го с език. И възкликнал: „Добре че го опитах, иначе щях да го настъпя!“
Колка не се засмя. Покри си главата с репей и задряма на слънчицето. Какъв ти смях, щом и двамата се бяха натопили като в този виц… В колонията се бяха натопили… Че и в историята с Иля.
А Сашка вече нямаше търпение. Идеята мира не му даваше.
— Хайде на гарата — предложи той.
— Сега ли?
— Ами кога…
— Защо първо не… Защо не попребараме склада? Както каза Зверчето…
— Не е Зверче той, а е звяр — рече ядно Сашка. — Е, тръгваме ли? Недей обаче да си мислиш това- онова, още днес ще се върнем!
Колка разбра, че Сашка не случайно иска да се отдалечат от колонията, значи така се налага.
— Да полежим малко, а? — помоли той. — Треперят ми краката.
— Тъкмо ще се разтъпчем — делово заяви Сашка. — Виж, ето и каруца се задава…
Сашка видя каруцата навреме, инак щяха да вървят до гарата чак до довечера. И не се знае дали щяха да стигнат.
Изскочиха от полето право пред каруцата и отдалече викнаха:
— За гарата ли си?… А, чичко?
— За гарата съм, лелко — каза мъжът и им посочи с ръка, като да заповяда: — Качвай се! Може пък да стигнем! Моят локомотив е бързоходен!
Не беше стар човек, забелязаха братята, нямаше бели коси, но беше по-стар от Иля. С избеляла, изгоряла до бяло от слънцето гимнастьорка с бели копчета от долни гащи и с каскетче, нахлупено до очите. Седеше и дремеше, от време на време вдигаше светлите си, небесносини очи да погледне пътя и пак потъваше в себе си. Повече не обърна внимание на братята, които качи.
Вече когато наближаваха гарата, попита:
— Колонисти сте май?
— Защо? — стреснато попита Колка.
— Бягате…
— Къде… Ние ли бягаме?
— Е, къде, та къде… То се знае, където бягат всички… Вкъщи! — каза селянинът и подвикна на коня.
— Някои може и да си имат къща… Други пък нямат — тросна се Колка. И погледна селянина.
Но той, види се, не искаше да подхваща кавга, а и въпроса си не бе задал, за да ги разобличава. Повдигна си каскетчето, погледна братята — сякаш ги потопи в синевата на очите си. Кротко промълви:
— Тъй си е. Някои имат… Ама кои? Ще ви кажа, тая война преобърна живота на всички, изхвърли ни от релсите… Небе и земя се смесиха, живи с мъртви… А сега на, всички, не щеш ли, разбраха — войната свърши… Сетиха се всеки за дома си… — Помълча, но не очакваше отговор. Потъна в мислите си. И пак така неочаквано продължи: — Досега не мислехме за живота, мислехме не как да живеем, а как да оцелеем… За много не ламтя, стига душа да закрепя, ей така мислехме! Как да оцелеем — Почука с камшика по крака си, прокънтя на дърво. Чак сега братята забелязаха — беше без крак. Инвалид значи.
А той продължи:
— … Дадох парче от себе си, и друго бях готов да дам. Гаче на себе си не бях нужен. А сега, като свършва тая история, ми докривя… Викам си, ами ако Поживея още? Къде обаче? — питам. — Къде ми е къщата? Къде? Няма я… Избили ми семейството и къщата изгорили. Като научих, хич не отидох в моето село. Да ида там, все едно в гробище да се заселя! Всеки ден кръв да ми капе от сърцето. Сам да се уморя… И на, реших да дойда в Березовска… Може пък да свикна… Вие сте малки, имате време да ви порасне козинка. Пък аз нямам. Без надежда се заселих… Чак сега се посъвзех. Ей там, зад гарата работя, в помощното. Ако ви трябва нещо, питайте за Демян…
Каза това и сякаш се скри под козирката си. Прибра се като костенурка в черупката си. Когато братята слязоха на гарата и благодариха, той сякаш се пооживи, кимна им:
— Ха по живо, по здраво! — и дръпна поводите. — И изобщо се обаждайте, ако не избягате… Щото лично аз няма да бягам. Този край е богат, може да се живее… Страхът разваля всичко. Пък аз нямам от какво да се страхувам. Свърши ми се страхът…
Братята още веднъж казаха „Благодаря“ и тръгнаха. Тръгнаха разкрачени, върлините на каруцата здравата бяха натъртили кокалестите им задници. Довлякоха се до серните ямички, наплискаха се, олекна им. Съвсем им олекна. Сякаш тези смрадливи ямички бяха пълни с живата вода от приказката.
А някога, в незапомнени времена, тук са идвали на бани госпожици и госпожи от северните столици… С бели премени и пъстри чадърчета, с охолни карети, тук са се разхождали столични дами и мустакати офицери, и то само за да пийнат кавказки води и да укрепят здравето си… Свирел им е духов оркестър, цъфтели са глицинии. А след баните прекрасните господа са се качвали На високото, при ротондата, и са гледали далечните върхове, обвити в златна предзалезна светлина… Както се изрази Регина Петровна: съзерцавали са ги!
Дали е било така, или възпитателката им бе измислила нова приказка, братята не разбраха. Минерални води е имало, те са текли тук и преди Кузминчетата да се родят. Виж обаче за господата, които са биели път без влак чак от Москва — за тях братята откровено се усъмниха. Заради чуреките, заради картофите или заради афъзките, както и да е… Като те застърже, ще хукнеш… Ама водата — то си е вода. И да я ядеш, и да я пиеш все е вода…
Но влак нямаше и нямаше, а оттук, от високото, щяха да го видят отдалече, братята се бяха покачили на малкото връхче, където блестеше снежнобялата ротонда.
Отблизо излезе, че не е чак толкова снежнобяла. Беше къртена, зацапана, пък и всичките й колони бяха нашарени, изподраскани с надписи: на руски и сигурно на немски.
Сашка приседна на каменните стъпала, загледа се в долината. Както навремето били гледали госпожиците и техните кавалери. А Колка намери остър камък и надраска на една колона: „Кузмини от Томилино. 10. 9. 44 г.“
Позасмя се, загледан в надписа. И ние не сме случайни, в минерална вода сме се къпали, залези сме съзерцавали в планината! Ще дойдат след… е… след двайсет години, вече старци като тоя Демян, ще покажат на интернатските чакали тая ротонда: тук се разхождахме със Сашка… Оркестър ни свиреше и госпожиците с чадърчетата ахкаха от възторг…
Колка не успя да доизмисли своята картина, зад далечната гърбица на голия хълм се показа пушек. Братята хукнаха надолу, стигнаха тъкмо за влака.
Сашка делово обиколи композицията, наднича под вагоните, най-сетне намери каквото търсеше и повика брат си. — Виж! — и му посочи с пръст.
Точно под вагона, надвиснал над релсите, бе закрепен мръсен кафеникав сандък, продълговат като ковчег.
Сашка надигна капака и каза на Колка да се пъхне.
— Ама ще заминаваме ли?
— Добре де; защо да не заминем — каза Сашка. — Какво толкова?
Силно пъшкайки от напрежение, Колка се намъкна в сандъка, после влезе и Сашка. Оказа се, че може да се пътува кръстом. В страничната преградка бяха пробити кръгли дупки, през тях можеше да се гледа с едно око. Досами преградката — траверсите, релсите, тревата. Само едно ги плашеше, да не би сандъкът да се откъсне в движение и наистина да се превърне в ковчег.
— Железен ковчег с музика! — каза Колка през дупката. — От северните столици… С карета, на бани… Пристигат I ос пода Кузмини!
И наду бузи: „Пум, пум, пум, пум…“ Засвири като оркестър в чест на пристигането си в кучкарника.
А Сашка каза:
— Без пари си пътувай където щеш? А?
— А ти накъде искаш? — попита Колка. — Пум, пум, пум…
— По-далече, по-далече — каза Сашка. — Искам още по-надалече. Не искам да се връщам.
— Ами нататък няма ли да е по-лошо?
