минават покрай Томилино: санитарни с червени, кръстове, военни с танкове, покрити с брезент, с бежанци, с трудоваци, дори със затворници… Веднъж видяха как карат пленени фашисти, и те бяха в товарни вагони, а генералите им — в отделен луксозен вагон… После ги прекараха в колона през Москва. Обаче този вагон, Колка би могъл да се закълне, не беше нито фашистки, нито бежански. Приличаше по-скоро на техния безпризорен влак: и тези тук май не ги хранеха. Но нали чакалите и сами можеха да си намерят лапачка — от малки си знаят как! Да, ама как ще намериш, ако си заключен!?
Колка знаеше колко е лошо да си заключен, със Сашка неведнъж ги бяха вкарвали в дранголника, последния път за една отмъкната от пазара кисела краставица. Докато ги влачеха, те излапаха краставицата, а после цялата нощ седяха и реваха, такава жажда ги мъчеше! Е, Кузминчетата ги бяха затваряли заради киселата краставица или за други работи, ами тези?… Дали не са очистили директора си? Или са завзели вкупом хлеборезачницата?
Докато Колка разсъждаваше, оня влак изсвири и потегли. Войникът за последен път огледа композицията от край до край, скочи на стъпалото и тогава отново отекнаха гласове.
Този път не от един, а от всички вагони. Закрещяха, запищяха, заплакаха…
Влакът пое в посоката, откъдето братята току-що бяха пристигнали, но — странно — звуците и гласовете от товарните вагони още дълго витаха из въздуха над гарата, докато се стопиха в топлия здрач.
Но това, разбира се, бяха фантазиите на Колка, защото излезе, че никой освен него не бе чул нито викове, нито плач. И машинистът на техния влак спокойно обикаляше вагоните и почукваше с чукче по колелата, и чакалите се мотаеха около влака, и хората на гарата спокойно си гледаха работата, а радиото лееше бурните звуци на марш в изпълнение на духов оркестър: „Широка страна моя родная…“
А после и ние потеглихме към незнайния Кавказ.
Отвъд река Кубан, която сега се беше разляла нашироко и я прекосихме бавничко, много бавничко, по паянтовия, клатушкащ се временен мост, построен неотдавна от сапьорите, пред нас се ширнаха наводнени овощни градини, а после на хоризонта се замяркаха и далечните планини. Ние ликувахме, сякаш бяхме направили най-великото откритие в живота си: „Планини! Вижте, ей това са планини! Истински планини.“
Те изглеждаха като редки облачета, накацали в края на небето, и се разбра, че до тях има да пътуваме още доста денонощия! Дъхът секваше от искрящите върхове, същевременно наистина ни се струваше, че всичките ни чакалски мечти за изобилие, за сит и невероятно радостен невоенен живот непременно ще се сбъднат.
И се забрави, изтри се от съзнанието срещата на гара Кубан с ешелона, от който към нас протягаха ръце наши връстници: „Хи! Хи!“
Влаковете ни бяха стояли един до друг като два близнака, които не се бяха познали, и се разминаха навеки, и нямаше никакво значение, че едните пътуваха на север, другите — на юг.
Свързваше ни обща съдба.
VII
Събудиха ги рано сутринта.
По вагоните прелетя: разтоварвай се, не си забравяй багажеца, който го има де!
Набитият мустакат кондуктор извика това за багажа и в движение намигна на братята:
— Ето, гащници, стигнахме до Кавказ, можете да слезете и да го огледате — яде ли се, пие ли се!
Затича се към вратата, увитите на тръбичка флагчета стърчаха от ботуша му.
Кузминчетата се спогледаха, после извиха очи към прозореца.
Композицията беше спряла край някакви ниски и пустинни хълмове — нито гара, нито чакалня. Изгорели са при неотдавнашните боеве.
Името на гарата — „Кавказки бани“, беше написано с тебешир на Парче шперплат, заковано накриво на един телеграфен стълб.
Вдясно от коловозите чак до хоризонта сред утринната мъглица се бе ширнала просторна долина, насечена на квадратни зелени нивя с върволици дървета покрай невидими оттук шосета и бели, инкрустирани в зеленото къщички, а може би цели селца.
Оттатък долината, в едва различимата далечина, като неравни буци се надигаха кафеникави хълмове, нашарени от рижавите петна на горички, а вече зад тях, сякаш изникнали направо от въздуха, искряха ледените остриета на най-високите кавказки върхове.
Още преди няколко дена на някаква спирка техният кондуктор Иля, сочейки с флагчетата си нагоре, надълго и нашироко бе обяснил на Кузминчетата как се казват тези върхове, кой е Казбек, кой Елбрус — с две глави и едно тяло, тоест и те били близнаци.
Веднага си спомниха цигарената кутия в ръцете на красивия полковник — със зигзаговидно начупените върхове, които никак не приличаха на тези.
Те се виждаха още от пътя сякаш през тензух, реални, но не дотолкова, че да почувствуваш реалността им.
Тази ясна сутрин можеха да се различат всички гънки на клисурите по сивите склонове, както и ледените браздулици, спускащи се като криви щрихи надолу.
Върховете бяха съвсем наблизо. Дори сякаш по-наблизо от рижавите гористи хълмове, над които бяха надвиснали.
Но вече ставаше ясно, че рижавите хълмове отвъд долината са далече, дори много далече, а пък върховете, рейнали се над тях в небесата — още по-далече.
Вляво от коловозите, от несъществуващата сега гара, досами релсите се издигаха полегати и плешиви хълмчета, опърлени от слънцето до жълто. На едно от тях се белееха колони на ротонда, кой знае как оцеляла през войната.
Именно към тази ротонда поведоха децата, строени в колона, по пет в редица. Но веднага се разбра, че никой не умее, пък и не иска да се движи под строй, затова закрачиха на групички, по домове, и така напомняха някакви бежанци при отстъпление.
Докато едните навлизаха подир директора в тази просторна клисура, задните още се пипкаха около вагоните и не можеха и не можеха да се откъснат от тях.
След като преминаха по утъпканата пътека между ниските хълмчета гърбици, децата изведнъж се озоваха на обширна площадка, която хълмчетата бяха скривали от гарата.
Тук се белееха развалините на някогашния санаториум и буквално сред тухлите и боклуците на земята всички видяха някакви странни квадратни бетонни ямички, пълни с вода. Водата в тях набъбваше на мехури и кипеше, лека пара се рееше над площадката и наоколо миришеше на развалени яйца.
— Пфу, как са осмърдели! — подвикна някой. И всички заповтаряха тези думи, закикотиха се, за да облекчат напрежението от първите тежки минути на непознатата земя.
Дотича запъхтеният Пьотър Анисимович, който досега сновеше като совалка назад-напред покрай колоната, размаха чантата и каза да спрат.
Но всички и без това бяха спрели, понеже не знаеха накъде да продължават. Оказа се, че са пристигнали.
Пьотър Анисимович посочи ямичките и каза:
— Сярна вода! Не сте ли чували? Е, това е… Значи, дори е полезна, ако някой иска да се изкъпе…
Децата мълчаха. Прииждащите отзад още шумяха и нали не бяха чули нищо, бутаха предните и питаха: „Какво, това ли е нашият дом? Пристигнахме, така ли?“
— Трябва, такова… Трябва да нагазим… Да се съблечем и да се окъпем, да махнем мръсотията от пътуването — добави малко по-високо директорът и недоверчиво погледна към ямичките. Беше ясно, че и той не знае как трябва да се къпе в тях.
— Ти влизай! — високо се обади някой от тълпата. — Ние да не сме луди! За супа ли ни докарахте тука?
— За супа ли? — не разбра Пьотър Анисимович. — Защо за супа? — Завзира се в детските лица, сякаш диреше подкрепата поне на един. Но лицата, всички без изключение, бяха присмехулни, любопитни, в краен
