Озърнаха се братята, дано не ги изпревари някой. Да не би купувачи да се нахвърлят на това пазарно чудо. Но не. Никой не се блъска, не подава пари… Погледнат, направят си сметката, па се дръпнат. Май скъпо дават хлебеца, затова си стои непипнат, очаква богати хора, грее, та света огрява със златната си коричка, закъдрена отгоре като неравно тегелче.
А как мирише! От сто метра биха подушили братята този аромат, може би тъкмо той доведе тук гладните им стомаси, като пчелички, привлечени от аромата на сладкото!
Братята се помолиха наум. Ето какво се помолиха: „Господи! Не го давай на никого, опази го, докато дойде нашият час! Отведи настрана, господи, онези с издутите кесии, дето могат преди нас да пипнат това бяло чудо… Нали виждаш, господи, че трябва да продължим с влака, а ако сега го изтървем… Пък и глад ни мъчи, господи! Ти си нахранил с хлябовете си хиляди (едни бабички разправяха), дай съвсем мъничко за още двама!“
Може и да не бяха точно същите думи, но за смисъла гарантирам, за искреността на молитвите — да не говорим.
Сега братята си разделиха работата така: единият се обърна с лице към влака, другият — към франзелата и хляба, а до тях имаше и късове от пити мед…
Ето къде им трябваха четирите очи! И всичко това го измисли на гладен стомах лудата глава на Сашка! Гръб до гръб, хем няма да им чопнат трийсетачката, хем всичко наоколо се вижда, а ако потрябва сигнал, едно ръгване с лакът стига.
Сашка чу как изсвири локомотивът. Дрезгаво, провлачено, сякаш ги извика: „По-тег-ляяям!“
Тъкмо той беше сигналът за действие. Като тръба на архангел, призоваваща братята да започнат своето право дело.
Сега напред! Само напред! Към франзелата — чудото невиждано, — към заоблените ръжени комати, към парчетата мед, около които се роят нахални оси… Но първо към златния, мил хлебец! По-бързо, Колка! По- бързо!
Сашка ръгна брат си с остър лакът в реброто. „Давай“ — прошепна.
А Колка измъкна по-нагоре хартишките и трийсетачката, да се виждат по-добре, и право към сергията. Знаеше: имат на разположение минута-две, не повече. Примъкна се плътно до сергията, повъртя се, та да се видят паричките, попита:
— Ами тука кво? — Именно с този небрежен тон, който показва, че тук няма нищо свястно, като за него. Боклуци разни.
Млада селянка със сини изпъкнали очи, същински копчета, вперила ги е в небето. Израсла повече нашироко, отколкото нависоко. Сега Сашка би намерил какво да каже: „По-широка от сергията си.“ Глей я как се е разплула, сигур с пазарски стоки са я охранили, та е станала такава свиня!
До нея дребен селяк, плюнка в сравнение с жена си, премачкала го е сигур, нали е над стоте.
Всичко това префуча през главата на Колка като лек ветрец, докато оглеждаше неохотно, с недоволна физиономия хляба.
— Носят тука разни… — процеди и хвърли поглед напред, тоест ей сега ще продължи нататък. — Не виждам нищо свястно.
Дебеланата люпи семки и равнодушно плюва настрани. Като че работа върши, цък-цък, същинска картечница. Обаче се засегна.
— Разни ли? — попита, дори една люспа увисна на долна та й устна. — На това ли му викаш разни?… — тупна тя франзелата под носа на Колка.
Колка уж щеше да си тръгва, ама поспря, взе франзелата и от пружиниращата коричка, от замайващия аромат чак му се повдигна.
— Сигур е от трици, а? — попита и се навъси. Веднага си пролича, че не обича да му пробутват разни гадости от трици.
— Ти си от трици! — пламна здравенячката. — Пшеничена франзела! Що не си отваряш очите!
А Колка наистина беше затворил очи, аха-аха да си избълва червата. Почне ли да повръща тука, пред очите на тая охранена селянка, край на всичките им планове. Ха сега де! Уж всичко премислиха, предварително пресметнаха всяко движение, а гаденето от глад, спазмите в червата забравиха, не ги предвидиха.
Колка врътна глава, вдиша по-дълбоко, после пак. А за пред ония — ръката пред устата, уж се прозява. Дори много естествено излезе, прозява се хлапакът, скучно му е тук, да гледа някаква си жалка франзела, дето го премятат, че уж не била от трици.
— Е, за колко я даваш? — попита и небрежно избута франзелата към бабанката. Но не толкова далече, че да не може да я вземе пак.
— Сто и педесе.
— По-малко не може ли?
— Кво по-малко? Я виж! Чиста пшеница!
— Сто — измуча Колка и махна с ръка. Ех, знаем я ние твоята чиста пшеница. Грош не струва.
— Сто и четирсе — каза оная. И пак си захвана семките.
— Сто и двайсе — подхвърли Колка и се накани да тръгне. Вече направи една крачка настрани, без да поглежда нито продавачката, нито франзелата й. Не го интересува.
— Сто и трийсе — викна подире му бабанката. Ветрило люспи излетя от устата й.
— Айде добре — благоволи Колка, върна се и се потупа по джоба, та да се видят парите. — Минавам се, да знаеш!
Взе франзелата и я натъпка в същия джоб, дето са парите.
А за да не остави дебелата търговка да се опомни, веднага бучна пръст в хляба:
— А тва колко му искаш?
— Комата — трийсетачка! И меда — трийсетачка! — Дебеланата раздвижи устни, люспи се разхвърчаха на всички страни.
— Ще ги взема! Макар че ме дереш жив! — дрьзко произнесе Колка и внезапно развеселен, напъха наведнъж два комата в същия джоб, където вече се намираше франзелата. И докато оная не се бе освестила, натика и две парчета мед в пазвата си. — Ех, кога ли не сме се минавали ние… От всичко вземам! От всичко!
Дебеланата май нещо започна да се усеща, заряза семките, впери очи-копчета в Колка.
А селячето до нея, което до този момент дремеше, се сепна от вика на жена си, огледа се. Пред очите му национализират продуктите, а той лапа мухи.
Ето го втория, критичния момент! Когато всичко е взето и трябва красиво да си плюят на петите. Както биха казали в сведение на Информбюро: обкръжаването на вражеската групировка край Сталинград приключи. Време е да нанесем последния удар.
Тъкмо затова в засада е оставен Сашка. Като отряда на Дмитрий Боброк на Куликово поле срещу Мамай… В училище го учиха. То се знае, Мамай е дебелогъзата пшеничена бабанка…
Монголо-татарите занастъпваха към руснаците: търговката пък изкряска:
— Плащай! — и сграби Колка за ръкава. — Айде плащай!
Точно тогава волинският войвода Дмитрий Боброк нареди на полка от засада да влезе в битката и да нанесе на фашистите решаващия танков удар.
Като дявол изневиделица сред мелето изскочи Сашка.
— По-бързо! По-бързо! — развика се той, та по-силно да слиса търговката. — Влакът тръгва!
Колка врътна глава и дебеланата неволно погледна в същата посока: влакът им, техният влак, бавно потегляше.
Колелата проскърцваха, сякаш човек разкършваше схванатия си крак. Дечурлига крещяха край вратите, натикваха се вътре.
— Бегом! — още по-силно, за да всее паника, кресна Сашка. — После… После ще платим!
Търговката веднага се съвзе. Вкопчи се с мъртва хватка в ръкава на Сашка.
— Кога после? Плащай сега! — И писна: — Па-ри-те!
— Дай й парите, де! — развика се Сашка. — Че ще останем!
— Ами те са под франзелата!
— Дай тука франзелата!
