— Не-е… — произнесе замислено. — Интересно си е. Интересно е да видиш планините. Сигурно са по- високи от нашия дом? А?
— Е, че кво? — пак попита Колка, страшно беше гладен. — Я стига с тия планини, каквито и да са. — Струваше му се, че през пръстта долавя миризмата на пресен хляб.
Двамата помълчаха малко.
— Днес учихме някакво стихотворение — спомни си Сашка, който през този ден беше ходил на училище за двамата. — Михаил Лермонтов, „Скалист връх“ се казва.
Сашка не помнеше всичко наизуст, макар че стихотворението беше кратко. Не като „Песен за царя Иван Василиевич, за младия опричник и за храбрия търговец Калашников“… Уф! То само заглавието му половин километър! За стихотворението пък да не говорим!
Сашка беше запомнил само два реда от стихотворейието „Скалист връх“.
— За Кавказ ли е? — равнодушно попита Колка.
— Аха. Нали е за връх…
— И той ако е толкова проклет като… — И Колка пак тупна с юмрук по основата. — Този твой връх!
— Не е мой!
Сашка млъкна, замисли се.
Той вече отдавна не мислеше за стихотворението. Нищо не разбираше от стихове, то какво ли да им разбираш. Ако ги четеш на пълен стомах, може и да ти се видят интересни. А как ги тормози оная рошавата в хора, ама ако не ги лишаваха от ядене, отдавна да са се чупили от тоя хор. Притрябвали са им песните и стихотворенията… Дали пееш или декламираш, все за лапачката мислиш. Гладна кокошка само просо сънува!
— Е, та какво? — внезапно попита Колка.
— Какво „какво“? — повтори след него Сашка.
— С онзи връх какво е станало? Паднал ли е или не?
— Не знам — отговори някак глупаво Сашка.
— Как да не знаеш? Ами стихотворението?
— Какво стихотворението… Онова там… Как беше… Облакът, значи, се натъкнал на скалата…
— Както ние на основите ли?
— И такова, подремнал… отлетял…
Колка подсвирна.
— И само толкоз??
— Толкоз.
— Ама че тъпотии измислят! Един за пилето, друг за разни облаци…
— Аз пък какво съм крив! — на свой ред се ядоса Сашка: — Да не съм го писал аз? — Но не беше много ядосан. Нали сам си беше виновен: размечта се, не чу какво обясняваше учителката.
Изведнъж в часа си представи Кавказ, където всичко е различно от тяхното вмирисано Томилино.
Върхове, високи колкото техния дом, а между тях навсякъде хлеборезачници. И нито една не е заключена. Няма нужда да копаеш: влизаш, претегляш си сам, сам си го изяждаш. Излизаш, гледаш — друга хлеборезачница, и тя без катинар. И всички хора облечени с черкезки, все мустакати, весели. Гледат как Сашка се радва на яденето, усмихват се, потупват го по рамото. „Якшъ“ — казват. Или нещо друго! Но само в смисъл: „Яж, повече яж, ние имаме много хлеборезачници!“
Беше лято. На двора зеленееше трева. Никой не изпращаше Кузминчетата освен възпитателката Ана Михайловна, пък и тя май не мислеше за тяхното заминаване, беше вперила някъде над главите им студените си сини очи.
Всичко стана неочаквано. Предвиждаше се да изпратят двама по-големи, най-закоравелите, но те тутакси се чупиха, както се казва, изпариха се, а Кузминчетата, напротив — казаха, че искат да заминат за Кавказ.
Приготвиха нови документи, за тях. Никой не се поинтересува защо изведнъж решиха да заминат, какво тъй подгони нашите братя към далечните краища. Само възпитаниците от малката група идваха да ги видят. Заставаха на вратата, сочеха ги с пръст и казваха: „Ей тия са!“ И след пауза: „За Кавказ!“
Те си имаха сериозна причина да заминат, слава богу, никой не се досещаше каква е.
Една седмица преди тези събития, не щеш ли, рухна тунелът под хлеборезачницата. Събори се на най- видното място. А с него рухнаха и надеждите на Кузминчетата за друг, по-добър живот.
Когато си тръгваха вечерта, уж всичко беше наред, вече и стената привършваха, оставаше само да пробият пода.
А на сутринта изскочиха от дома и гледат: директорът и целият кухненски персонал се струпали, дивят се: какво е това чудо, под стената на хлеборезачницата земята хлътнала.
И се сетиха: леле-мале. Някой е копал тунел!
Под тяхната кухня, под тяхната хлеборезачница е изровен тунел!
Такова нещо още не беше се случвало.
Започнаха да викат възпитаниците един по един при директора. Докато изредят големите, хич през ум не им минаваше за малките.
Извикаха за консултация военни сапьори. Възможно ли е, запитаха ги, децата сами да изровят такова нещо?
Сапьорите огледаха тунела, изминаха го от бараката до хлеборезачницата отвътре, дотам, където се беше срутил. Отръскаха се от жълтия пясък, разпериха ръце: „Невъзможно е, без техника, без специална подготовка е невъзможно да се прокопае такова метро. Тук и за опитен войник има цял месец работа, и то му трябват всички специални инструменти, спомагателни средства… А деца… Че то ние бихме ви ги грабнали, щом са способни на такива чудеса!“
— Абе знам ги аз, чудотворци са, и още какви! — мрачно каза директорът. — Ще го намеря аз обаче тоя вълшебен творец!
Братята бяха тук, сред другите възпитаници. Всеки от тях знаеше за какво мисли другият.
Двете Кузминчета мислеха, че ако се започнат сериозни разследвания, нишките неминуемо ще стигнат право при тях. Нали те непрекъснато се навъртаха тъдява; нали те липсваха, когато другите се лепяха до печката в спалното помещение!
Очи наоколо — много! Един, втори ако не е видял, третият е видял.
После, нали оная вечер оставиха в тунела газеничето си и най-важното, училищната чанта на Сашка, с нея пренасяха пръстта до гората.
Нищо и никаква чантичка, ама намерят ли я — капут за братята! Тъй и тъй ще се наложи да бягат. Не е ли по-добре сами, спокойничко, да вдигнат платна към неизвестния Кавказ? Още повече че две места се бяха освободили.
Разбира се, Кузминчетата нямаха дори представа, че в някаква щастлива минута нейде из областните организации се бе родила тази идея за разтоварването на краймосковските интернати, които през пролетта на четирийсет и четвърта година бяха вече стотици в областта. И то без да броим безпризорните, които живееха където им падне и както им падне.
С освобождаването на богатите кавказки земи от врага се отваряше възможност с един замах да се решат всички въпроси: да се отпратят по-далеч излишните гърла, да се сложи край на престъпността, пък, кажи го, да се направи добро и на децата.
И на Кавказ, то се знае.
Така обясниха на децата: ако искате да си натъпчете стомасите, заминавайте. Там има всичко. Има
