А комбинациите от двете Кузминчета бяха безброй! Пипнат, да речем, някого от двамата на пазара, повлекат го към пандиза. Единият хленчи, пищи, белким трогне някого, а другият привлича вниманието. Дорде погледнат втория, първият хоп — изчезнал. И вторият — подире му! И двамата братя са бързи и хлъзгави като змиорки, изпуснеш ли ги веднъж, после върви ги гони.
Очите виждат, ръцете грабват, краката отнасят надалеч…
Но нали нечие пипе трябва предварително да измъдри всичко… Без стабилен план: как, къде и какво да се чопне — трудно се преживява!
Двете глави на Кузминчетата измъдряха различно.
Сашка, като човек съзерцателен, спокоен, кротък, беше спец по идеите. Как, по какъв начин се раждаха те в него, и той не знаеше.
Колка, пъргав, сръчен, практичен, с мълниеносна скорост прещракваше как тези идеи да се превърнат в реалност. Тоест в доходи. Или още по-точно: да се набара лапачка.
Ако Сашка например кажеше, почесвайки русолявото си теме, защо, да речем, не полетим за луната, там е пълно с кюспе. Колка не би отвърнал веднага: „Не.“ Първо би обмислил хубавичко тая идейка за луната, с какъв дирижабъл ще трябва да отлетят за там, а после би попитал: „Че защо? Можем да задигнем и по-наблизо…“
Но се случваше Сашка само мечтателно да погледне Колка и оня като по радио да улови от ефира мисълта му. И веднага да чатне как ще се осъществи.
Златна глава имаше Сашка, не глава, ами Дворец на съветите! Братята го бяха виждали на картинка. Разните американски небостъргачи на сто етажа се свиват под него. Щото ние сме най-първите, най- високите!
А Кузминчетата бяха първи в друго. Те първи разбраха как да преживеят зимата на четирийсет и четвърта и да не изпукат.
Когато се е правила революцията в Питер, сигурно освен пощата, телеграфа и гарата нашите не са забравили да завземат с атака и хлеборезачницата!
Вървяха си покрай хлеборезачницата двамата братя, не за пръв път, между другото. Но тоя ден пък вече хич не се издържаше! Нищо че такива разходки само усилваха мъченията им.
„Ох, страшно съм гладен… Вратата ще заръфам! Иде ми да се налапам със замръзналата пръст под прага!“ — ей тези думи сами се изплъзнаха от езика. От езика на Сашка… и внезапно го осени идеята. Защо да я яде, като може… Може… Да, да! Именно! Като тя може да се изкопае!
Ще копаят! Ама, разбира се, ще копаят!
Не го произнесе, само погледна Колка. А Колка моментално прие сигнала, врътна глава, всичко оцени и прехвърли вариантите. Но и той не произнесе нищо гласно, само очите му хищно блеснаха.
Който го е изпитал, ще повярва: на света няма по-изобретателен и но-целеустремен от гладния човек, още повече, ако е приютско дете, през войната тренирало мозъка си къде и какво може да се докопа.
Без изобщо да си продумат (тук е гладник до гладника, ще чуят, ще се разбъбрят и тогава край на всяка, дори на най-гениалната идея на Сашка!), братята поеха направо към най-близката барачка, на стотина метра от сградата, а от хлеборезачницата — на двайсетина. Намираше се тъкмо на гърба на хлеборезачницата.
В бараката братята се огледаха. Едновременно впериха очи в най-отдалечения ъгъл, където зад купчината нахвърлени железарии, зад натрошените тухли, се намираше скривалището на Васка Пумпалката. Навремето, когато в бараката държаха дървата за горене, единствени Кузминчетата бяха научили: тук се криеше чичо Андрей, войникът, дето му задигнали оръжието.
Сашка попита шепнешком:
— Не е ли далече?
— Че има ли къде по-отблизо? — попитала свой ред Колка.
И двамата разбираха къде е по-отблизо.
Доста по-лесна работа беше да се счупи катинарът. Хем по-малко труд, хем по-бързо. Защото силиците им бяха на свършване. Но други вече бяха опитвали да трошат катинара на хлеборезачницата, не само на Кузминчетата беше хрумвала тази велика идея. И дирекцията окачи огромен кофар! Тежък десетина кила!
Само с граната можеше да се разбие. Такъв да го окачиш отпред на танка — нито един вражески снаряд няма да засегне този танк.
А след оная несполука на прозорчето сложиха решетка, хем от такива дебели пръти, че ни секач, ни лост ги лови — само оксижен, ако имаше!
Колка беше премислил и тая работа с оксижена, на едно място беше хвърлил око на карбид. Ама можеш ли го пренесе, че и да го запалиш, очи наоколо колкото щеш.
Само под земята няма чужди очи!
А другият вариант — изобщо, да се откажат от хлеборезачницата — никак не задоволяваше Кузминчетата.
Нито магазинът, нито пазарът, камо ли пък частните къщи — сега нищо не ставаше за сдобиване с храна. Вярно, и такива варианти се рояха в главата на Сашка. Лошото беше, че Колка не виждаше начин за реалното им изпълнение.
В магазинчето цяла нощ има пазач, един дръпнат дядка. Не пие, не спи, стига му и денят. Не пазач, ами зло куче.
В къщите наоколо — пълно с бежанци. А с храната — тъкмо обратното. И те се чудят откъде да чопнат нещо.
Кузминчетата си бяха набелязали една къщичка, ама още по времето на Кукумявката по-големите я бяха пребарали.
Вярно, не пипнаха нищо свястно: само парцали и шевна машина. После тук, в тая барака, гаменорията въртя поред машината, докато не й падна ръчката, накрая и цялата стана на парчета.
Не беше въпросът за машината. За хлеборезачницата беше. В нея не везните, не теглилките — а само хлябът, единствено той хвърляше в трескав размисъл главите на двамата братя.
И излизаше следното: „В наше време всички пътища водят към хлеборезачницата.“
Крепост, а не хлеборезачница. Ала знайно е, че няма крепост, тоест хлеборезачница, която едно гладно приютско дете да не може да превземе.
Когато настъпи дълбока зима, когато цялата тайфа, останала без надежди да намери на гарата или на пазара каквото и да било за ядене, зъзнеше около зиданите печки, отривайки о тях задник, гръб, тил, попивайки десетинките от градуса и уж сгрявайки се — мазилката беше изтрита чак до тухлите, — Кузминчетата пристъпиха тсъм реализацията на своя невероятен план. Именно в невероятността му се криеше залогът за успех.
Те започнаха нулевия цикъл, както би нарекъл работата им опитен строител, с помощта на крив лост и парче шперплат от скривалището в ъгъла на бараката.
Вкопчени в лоста (ето я ползата от четирите ръце!), те го вдигаха и го блъскаха с тъп звук в замръзналата пръст. Първите сантиметри бяха най-тежките. Земята тътнеше.
Върху парчето шперплат отнасяха пръстта в другия край на бараката, докато там се образува цяло хълмче.
Сега ходеха на училище поред и поред копаеха: единия ден Колка чоплеше пръстта, другия ден — Сашка.
Онзи, чийто ред беше да учи, седеше два часа за себе си (Кузмин? Кой Кузмин си ти? Николай ли? Ами къде е другият, къде е Александър?), а после се представяше за брат си. Излизаше, че двамата са били на училище, поне половината часове. Пък и никой не настояваше да стоят в клас през цялото време! Няма ли да им дойде множко! Важното беше да не ги оставят без обед в дома!
Виж, там, на обед или на вечеря, не дават да ядеш на смени, чакалите ти го грабват моментално, и следа не остава. Тъй че зарязваха копаенето и тръгваха заедно към стола като в атака.
Никой не пита, никой не се интересува: Сашка ли лапа или Колка. Тук са едно: Кузминчетата. Ако случайно някой е сам, все едно че е половинка. Но поотделно ги виждаха рядко, може да се каже, изобщо не ги виждаха!
