Заедно ходят, заедно ядат, заедно лягат да спят.
А бият ли ги, бият и двамата, първо оня, който им падне по-рано в тази проклета минута.
II
Копаенето беше в разгара си, когато странните слухове за Кавказ завладяха всички умове.
Безпричинно, но упорито из различните краища на спалното помещение ту по-тихо, ту по-силно се повтаряше едно и също. Че ще вдигнат интерната от уютното местенце в Томилино и всичките накуп, до един, ще ги прехвърлят на Кавказ.
И възпитателите, и този глупак готвача, и мустакатата музикантка, и сакатия им директор… („Сакат в главата!“ — подмятаха тихичко зад гърба му.)
С една дума, всички ще откарат.
За това се говореше много, предъвкваха вестта като ланшни картофени обелки, но никой не си представяше как е възможно да откарат в някакви планини цялата тази дива орда.
Кузминчетата кой знае колко не даваха ухо на тези дрънканици, още по-малко им вярваха. Нямаха време. Целеустремено, фанатично дълбаеха своя тунел.
Пък и какво да приказват толкова, дори глупакът е наясно: невъзможно е да откараш където и да било едно приютско дете, ако то не иска! Няма да ги затворят в клетка като Пугачов, я!
Още в началото на пътя дрипльовците ще се пръснат където им видят очите, па иди, че ги търси!
Ако пък, да речем, успеят да придумат някого, на оня ми ги Кавказ лошо му се пише. Ще го оберат до шушка, ще го оглозгат до последното клонче, камъче по камъче ще изравнят със земята техния Казбек… В пустиня ще го превърнат! В Сахара!
Ей така смятаха Кузминчетата и отиваха да дълбаят?
Единият чоплеше пръстта с желязна пръчка, вече беше станала рохкава, сама се къртеше, а другият я изнасяше с ръждива кофичка навън. Идеше пролетта, когато стигнаха до тухлените основи на сградата, където се намираше хлеборезачницата.
Веднъж Кузминчетата седяха в дъното на своя тунел.
Тъмночервените, със синкав оттенък, старовремски тухли се трошаха трудно, кървава беше битката за всяко късче. По ръцете им се издуха мехури. Отгоре на всичко се разбра, че с неудобно да се кърти отстрани с лоста.
В тунела нямаше къде да се обърнеш, пръстта се ронеше във вратовете им. Газеничето, скалъпено от шишенце за мастило, което бяха откраднали от канцеларията, разяждаше очите им.
Е да, отначало имаха истинска свещичка, восъчна, и нея бяха откраднали. Но самите братя си я изядоха. Не издържаха веднъж, червата им се късаха от глад. Спогледаха се, погледнаха и светицата, вярно, мъничка беше, ама все беше нещо. Разрязаха я на две и я сдъвкаха, само фитилчето не ставаше за ядене.
Сега кадеше една връвчица, усукана от парцалче: в стената на тунела направиха вдлъбнатина — Сашка се сети, — оттам газеничето мъждееше синкаво, светлината беше по-малко от саждите.
Двете Кузминчета седяха грохнали, потни, изчернени, подпрели брадички на коленете.
По едно време Сашка попита:
— Какво става с Кавказ? Приказват ли?
— Приказват — отговори Колка.
— Ще ни карат ли натам? — Тъй като Колка не отговори, Сашка продължи: — А ти какво ще кажеш? Ходи ли ти се?
— Къде? — попита брат му.
— На Кавказ!
— За кво ми е?
— Бе знам ли… Интересно е.
— На мене ми е интересно да стигна ей там! — И Колка злобно трясна с юмрук по тухлите. Там, на метър или два от юмрука му, се намираше мечтаната хлеборезачница.
Върху масата, накълцана от ножовете, просмукана с възкисела миризма на хляб, са самуните: много сивкаво-златисти самуни. Кой от кой по-хубав. Една коричка да отчупиш — стига ти. Ще я поосмучеш, ще я глътнеш. А след коричката — цял вагон срединка, късай и лапай.
Никога в живота си Кузминчетата не бяха държали в ръце цял самун хляб! Не бяха пипвали дори.
За виждане, виждали бяха, вярно, отдалече — когато сред навалицата в магазина го даваха срещу купоните, след като го претеглеха на кантара.
Мършава продавачка без възраст грабваше разноцветните купони: работнически, за служещи, за хора На издръжка, детски, само хвърляше, един поглед — имаше опитен, точен окомер — на печатчето от обратната страна, където беше написан номерът на магазина, макар че сигурно познаваше прикрепените към нея клиенти поименно, правеше с ножичката „кръц-кръц“ — по две — по три купончетата падаха в чекмеджето. В това чекмедженце бяха събрали хиляда, цял камион такива купончета с цифрички: 100, 200, 250 грама.
Но всеки купон, че и два, и три да събереш, представляваше само малка част от целия самун, продавачката икономично отрязваше с острия нож неголямо парче. Че и тя нищо не беше спечелила от работата с хляба, съсухрила се беше, вместо да надебелее!
Обаче колкото и да гледаха братята с четирите си очи, в тяхно присъствие никой не бе успял да изнесе от магазина цял, недокоснат от ножа самун!
Цял — то е такова богатство, че да те е страх да го помислиш!
Но пък какъв, ли рай ще е пред очите ти да има не един, не два, а три самуна! Истински рай! Най- истинският! Благословеният! И хич не ни е притрябвал някакъв си Кавказ!
Още повече че този рай е досами тях, понякога през тухлената стена се чуват неясни гласове.
Макар и ослепели от саждите, оглушали от пръстта, от попа, от нечовешките усилия, във всеки звук братята чуваха едно: „Хляб. Хляб…“
В такива минути братята не копаят, да не са луди. Когато отиват към бараката, не си жалят краката да обиколят покрай желязната врата, за да са сигурни, че онова десеткилограмово катинарище си е на мястото: то се вижда от цял километър!
Чак след това се напъхват да рушат тия проклети основи.
Строили са здраво навремето, отде да знаят, че един ден някой ще ги охули как ли не за яката зидария.
Ама успеят ли Кузминчетата, разкрие ли се пред възхитените им очи цялата хлеборезачница във вечерния здрач — тогава, кажи го, вече ще са в рая.
Тогава… Наясно бяха братята какво ще стане тогава. Две, глави го бяха премисляли, ей, не една.
Едно хлебче, само едно, ще изядат на място. За да не им призлее от това богатство. А още две ще отнесат и ще скрият на сигурно, място. В това отношение грешка нямат. Значи, само три самуна. Останалото, колкото и да им се иска, няма да пипнат. Инак озверелите хлапетии ще вдигнат интерната във въздуха.
А три самуна — то е точно толкова, колкото им крадат всеки ден според сметките на Колка.
Една част отива за смахнатия готвач, всички го знаят, че е смахнат — и е лежал в лудница. Инак нагъва също като нормален. Друга част крадат хлеборезачите и ония чакали, дето се усукват около хлеборезачите. А най-голямата част се отнася на директора, за неговото семейство и за неговите кучета.
Но покрай директора ядат не само кучетата, не само добичетата, лапат и сума ти роднини и хрантутници. И за тях от интерната се влачи, влачи, влачи… Самите деца им влачат. Но тези, дето влачат, също докопват по някой залък.
Кузминчетата точно бяха пресметнали, че заради три самуна началството няма да вдигне шум. То няма да ги изгладува, ще ги отнемат от хлапетата. И толкоз.
Нямат интерес да довтаса комисия от районния отдел по просветата (Нали и тях трябва да хранят! А гърлата им ей такива!), па да захване разследване защо се краде, защо деца та не изяждат каквото им се полага и защо тия зверове, кучетата на директора, са станали колкото телета.
Но Сашка само въздъхна, като погледна натам, където сочеше юмрукът на Колка.
