хляб. Има картофи. И дори плодове, каквито нашите чакали не са и помирисвали.
Тогава Сашка каза на брат си: „Искам плодове… Такива, дето тоя… Дето идва… нали разправяше.“
На което Колка отговори, че тъкмо картофите били плод, той бил сигурен. Плод бил и техният директор, само че скапан. Колка чул с ушите си как един от сапьорите на тръгване казал тихо, като посочил директора: „Ама и тоя е един скапаняк… Крие се от войната зад гърба на децата!“
— Ще се нафраскаме с картофки! — каза Сашка.
А Колка веднага отговори, че когато закарат чакалите в такъв богат край, където има всичко, той веднага ще обеднее. На, той чел в една книжка, че скакалците, дето са къде-къде по-дребни от всеки сирак, начоколят ли се на някое място, подире им остава гола пръст. Хем стомасите им не са като нашите, не ядат всичко наред. Падат си по онова, как беше… по плодовете. А на нас ни дай корени, стъбла, листа, цветове — излапваме ги…
Но все пак Колка се съгласи да заминат.
Два месеца се разтакаваха, докато ги качат на влака.
В деня на заминаването ги заведоха до хлеборезачницата, естествено, до прага. Отпуснаха им по една дневна дажба. А за из път — нищо. Щото вие, нали, тепърва ще дебелеете, отивате при хляба, как тъй и ние ще ви даваме!
На излизане от двора братята внимаваха да не поглеждат към трапа под стената, дето остана след срутването.
А този трап ги привличаше.
Като се преструваха, че нищо не знаят, те мислено се сбогуваха и с чантата, и с газеничето, и с целия си роден тунел, където бяха преживели толкова дълги зимни вечери при мъждивата светлина на кадящото фитилче.
С дажбите в джобовете, притискайки ги с ръка, братята отидоха при директора, така им бяха заръчали.
Директорът беше седнал на стълбището пред своята къща. Беше по брич, но без фланелка и бос. За късмет кучетата ги нямаше наблизо.
Без да става, той погледна братята и възпитателката и чак сега сигурно си спомни за какво са дошли.
Изпъшка, надигна се, помами ги с кривия си показалец.
Възпитателката ги подтикна отзад и Кузминчетата направиха няколко плахи крачки към него.
Директорът не биеше, но децата се страхуваха от него. Много силно крещеше. Пипне някой от възпитаниците за яката, па кресне: „Без закуска, без обед, без вечеря!“
Пак добре, ако ги изреди веднъж. Ами ако повтори или потрети?
Сега директорът май беше в добро настроение.
Понеже не знаеше как се казват братята, пък и не познаваше никого в интерната, той посочи с пръст Колка, нареди му да свали кьсичкото, сто пъти кърпено сако. На Сашка нареди да съблече ватенката си. Даде ватенката на Колка, а сакото на брат му.
Поотдалечи се, огледа ги, сякаш им беше сторил добрина. Остана доволен от работата си.
— Така е по-добре… — И добави: — Такова, ей… Да не лудувате, да не крадете! Не се навирайте под вагона, че ще ви сгази… Нали?
Възпитателката смушка момчетата, те разногласо проточиха: „Няма, Вик Виктрич!“
— Е, тръгвайте! Тръгвайте!
Тоест даде разрешението си.
Когато се отдалечиха на достатъчно разстояние, за да не ги види директорът, братята — пак си размениха дрехите.
Там, в джобовете, бяха скътани скъпоценните им дажби хляб.
Директорът, нали си няма представа, би казал, че са еднакви! Да, ама не! Нетърпеливият Сашка беше отхапал едно залче от коричката си, а пестеливият Колка само я беше близнал, не беше я започнал.
Добре поне, че не им смени гащите с някои чужди. В маншета на панталона на Колка беше скрита една сгъната трийсетачка.
Не бяха много пари за военното време, но за Кузминчетата бяха страшно важни.
Те бяха единствената им ценност, опора в неизвестното бъдеще.
Четири ръце. Четири крака. Две глави. И една трийсетачка.
III
Както й бе наредено, Ана Михайловна закара братята с мотрисата до Казанската гара и лично ги предаде заедно с документите на някакъв началник, пооплешивял и с омачкан костюм.
Казваше се Пьотър Анисимович.
Погледна разсеяно братята, отметна ги в списъка, прибра този списък в чантата, която не изпускаше от ръцете си, и промърмори нещо за облеклото им: в Томилино можели да им дадат и по-свестни дрехи.
— Вече не знам какво става — въздъхна той.
А Кузминчетата чак сега схванаха защо директорът в Томилино така странно размени сакото и ватенката, сигурно за да успокои съвестта си. Ако я имаше…
Размахвайки чантата, Пьотър Анисимович поведе братята покрай композицията към предните вагони.
До него притичваха някакви хора с торби, с багажи, оплакваха се, че не могат да си заминат, молеха го да помогне, да ги настани някак…
Пьотър Анисимович отговаряше еднакво на всичко: „Не, не. Не мога.“
А по едно време избухна, развика се:
— Аз да не съм благотворително дружество! Вече не знам какво става! Водя петстотин безпризорни и не знам къде да ги тикна! — При това кой знае защо посочи Кузминчетата.
Думата „тикна“ не им хареса много, но си премълчаха.
От всички вагони, покрай които минаваха, се подаваха глави.
Посрещаха новодошлите с крясъци, свиркане, дюдюкане, особено когато познаеха някого от предишните скитосвания по пазари, гари, от дранголниците, където ги бяха прибирали заедно…
Вече бяха зърнали Кузминчетата, бяха ги познали, подире им екна:
— Томилинска въшко, къде закръшка? Под леглото — при лайното!
Братята си намериха нарове, от най-горните, на третия ред, и незабавно подадоха глави през прозореца, като ги провряха между другите.
Видяха, че водят момчета от Люберци, с които не само се бяха срещали, но и враждуваха, дори се бяха били, и задюдюкаха заедно с другите, засвиркаха кой колкото можеше.
— Люберецка въшко — къ-де за-кръш-ка, под леглото…
Така посрещнаха после дошлите от Люблино, от Можайск (тия главорези!), от Серпухов, от Подолск, от Волоколамск, от Митишчи (те са все от детската приемна-разпределител, тихи води, душички наглед, ама дорде се усетиш, и те обрали!), от Ногинск, от Раменское, от Коломна, от Кашира, от Орехово-Зуево…
Но най-злобно посрещнаха московчаните.
Те бяха в известен смисъл привилегировани, по-добре ги хранеха и не бяха облечени в такива дрипи като областните.
Целият вагон така закрещя срещу московчаните, че заглуши звъна на трамваите по Каланчовка.
Зареваха, завиха, заблеяха, замучаха.
Крещяха чак до тъмно, посрещайки новите и нови групи свои събратя.
— Ей, Можай, върви си играй!
— Кашира е дърта, умира!
— Орехово-Зуево — съблечено, събуево!
— Коломна е гладна, бездомна!
