Крещяха частушките в хор, но не влагаха злоба в думите. По-скоро крещяха по навик.
Влакът като ноев ковчег събираше от интернатите по няколко екземпляра и сега им предстоеше като след великия потоп да живеят заедно на кавказката земя.
С наближаването на нощта композицията поутихна. Натъпкаха я като консервена кутия догоре. Всеки от пристигналите трябваше не само да освирка другия, но и да помисли за себе си: да си намери нар, да изтика, да изблъска съседа, да се намести така, че да може да седи, а още по-добре — да лежи.
Което направиха и нашите Кузминчета.
Излегнаха се като боляри, всеки на отделен нар, и от висотата на положението си наблюдаваха като на кино какво става долу.
Дрънканици, смехории, вицове… Някой подхвана песен: „На Кавказ монах живял, дрипав и с окаян хал. В тайно място ден след ден злато търсил настървен. Ето, злото той откри — ще го косне за пари…“
Не се разбра какво е станало с монаха, златото и Кавказ; вагонът се заклати!
Всички се умириха. Ослушаха се. Хем вярваха, хем не вярваха, наистина ли потеглиха, поеха на път?
Вагонът постоя, после се люшна отново, по-силно, изтрака, железата му изскърцаха и няма лъжа — потегли! Това се разбра от лекото поскърцване, по още редките тласъци и громолене.
Никой не се втурна към прозореца да наблюдава как тя, столицата на света, ще отплава с редките си светлинки, вече демаскирана, към миналото, назад, към мрака.
Ами да, хич не им пукаше! И на нашите герои не им пукаше за Москва, която, бяха го изпитали на гърба си, на сълзи не вярва!
Долу някой само изписука, сякаш разбираше, че на сбогуване е редно все пак да пусне сълзицата, на която няма да повярват.
Някакво момиченце изскимтя: мъчно ми е…
— За какво ти е мъчно?
— Да заминавам.
Но защо?… И те не знаят: мъчно им е и толкоз. Ами ако не се върнем? Къде няма да се върнем? В Москва ли? Ако там сме добре, то се знае, че няма да се върнем, много ни е изтрябвала тази белокаменна столица! Къщите каменни — хората железни…
Господи! Ако ще вдън земя да потъне тоя неуютен, мръсен, проклет, съсипан от войната край! Където всички живеят с единия военен ден: какво да продадеш, та да купиш… А онези, Дето работят на струговете или коват в ледените цехове победата срещу врага, те не виждат не само безпризорните, ами и своите деца са зарязали да издивяват: смените им са по дванайсет часа, направо спят в цеховете…
Виж, Кузминчетата по целия бял свят си нямат никого, ама нито една близка душа… Нито тук, нито изобщо някъде!
Всеки има другия — това да.
Значи, където и да ги карат, домът им, роднините им, стряхата им са те самите.
Опърпахме се, покрихме се с кръпки, окъсахме се, въшлясахме в Подмосковието, сега сякаш бягаме от самите себе си на драго сърце. Летим към неизвестното като семена в пустиня.
По военна пустиня — трябва да отбележим!
Нейде в някоя цепнатинка, в някоя пукнатинка, в някоя случайна дупчица ще се сврем… Д поръси ли ни живата вода на грижата и вниманието, ще поникнем.
Като хилаво филизче ще поникнем, като тревица, като мъничко безцветно картофено хълмче, ала кой ти дири. Може и изобщо да не поникнем, а завинаги да потънем в неизвестността. И пак няма кой да дири.
Няма ни, значи не ни е имало. Значи не сме изтрябвали.
Това се отнася не само за Кузминчетата, а за всяко от децата, които през четирийсет и четвърта пътуваха през войната, през разорената, още неуспяла да живне след фашистите земя, с нашия дивен, страхотно, безумно весел влак!
Някои бях запомнил поради странната изключителност на детската памет не само по лице, но и по име, и след десетина години се опитах да ги намеря.
Изпратих най-малко сто от онези жълтеникави картички със запитвалия до справочните бюра: и нито една не ми донесе адрес. Нито едно писъмце, от нито един от нашите…
И ето, вече двайсет и пет години пиша и публикувам; нарочно не променям онези имена, изнасям ги в разкази, в повести, в документални очерци и пак — нито думичка в отговор.
Страшна мисъл: нима само аз съм оцелял от всички? Нима са изпогинали, нима са се изпогубили? Не са поникнали?
Тази повест сигурно е моят последен вик към пустотата: обадете се най-сетне! Нали в онази композиция бяхме петстотин! Дано поне един, поне някой от оцелелите да ме чуе, защото мнозина от нас, дори пред очите ми, започнаха да изчезват, да загиват на онази, новата земя, където ни закараха…
Отгоре се виждаше, а повече се чуваше как най-предвидливите забъркаха в джобове, в торбички, в бохчици, в потайни джобчета и вадеха оттам по нещо за ядене.
Някой, имаше морковче, друг главичка червено цвекло, трети кисела краставичка, четвърти рибешка глава или печено картофче. Един дори имаше каша — твърда топчица, увита в парцалче… Друг пък — какъв разкош — сивкав бълвочник. Месеха ги от размразени обелки и отпадъци.
И изведнъж… Червата ги присвиваха от това „изведнъж“! Пръсна се луда миризма — по наровете, из вагона, из влака… И сякаш прерязаха с ножовка тези черва! Някой отвори варено месо в продълговато- овална американска кутия със златни отблясъци!
За такова месо нашите Кузминчета само бяха чували! Познаха го по миризмата: два пъти в живота си Сашка беше долавял този незабравим, единствен, пронизващ като кама под реброто аромат и бе преразказвал усещанията си на Колка…
Като в приказката за кокошата кълка… Сладка е кокошата кълка… Ами ти ял ли си? Не, не съм, но съм виждал как я яде господарят.
Сега и двамата гледаха надолу като в тъмен кладенец, където проблясваше сякаш звездичка. Не само братята, всички се взираха надолу! Душеха внимателно и съсредоточено, че кога друг път ще им падне да усетят такова нещо! И да подушат!
А после двамата братя като по команда се извърнаха и се спогледаха. Всеки знаеше какво мисли другият.
Сашка си помисли: да имаше с нещо да си запуша устата, та да не закрещя, да не изрева от глад, че целият вагон ще чуе! Не за консервата, по дяволите тая недостижима мечта — консервата! А заради тоя мръсник, директора от Томилино, на когото са наредили, и то писмено, това го разбраха от разговорите наоколо, да им даде хляб и друга храна за пет денонощия! За какво е мислил, мършата, тогава на стълбище то, като си дръгнеше пъпчивите подмишници, къде е била жалката му съвест: нали е знаел, че изпраща две
