деца — на гладен и продължителен път! Как не пошавна тази съвест, как поне една клетчица не трепна в закоравялата му дребна душица!
Приемете сега от мен неизказаните от моите Кузминчета и от мен лично думи, тлъсти тилови плъхове, наводнили нашия дом-кораб, прибрал децата от океана на войната; не ви прощаваме…
Владимир Николаевич Башмаков, така се казваше един от тях.
Беше директор на таловския интернат и властвуваше над съдбите ни, мореше ни от глад…
Ехей, къде си, Наполеончо с къси ръчички и властен характер, ти, който пей даваше да накажеш поредния възпитаник с няколко смъртоносни денонощия!
— Без обяд, без вечеря, без закуска, без обяд, без вечеря…
И докато слушаше присъдата, сърцето се сгърчваше от болезнено предчувствие: колко ли пъти ще те стегнех този гладен списък!
Двете Кузминчета извадиха филийките хляб, които им беше дал. Те вече съвсем се бяха смалили, още по пътя си бяха отчоплили по трошица и ето го резултата: на дланта — някаква жалка мишина.
Колка помириса своето парченце, близна го, предложи:
— Искаш ли?
— Ами ти?
— Аз от сутринта съм се натъпкал — каза Колка. И си помисли: ако Сашка изяде двете късчета, той ще се почувствува по-сит. И без това е глупаво да се яде преди лягане, насън цялата ти ситост отива на вятъра.
Колка тикна своето парченце към Сашка и се извърна настрана. Миризмата на месото убиваше, като куршум дум-дум разкъсваше вътрешностите.
Поне тия гадове да не стържеха по тенекията с лъжица, този звук сгърчваше стомаха сякаш тебе, тебе изстъргваха с лъжицата.
На Колка му идеше да завие! Да гризе дървения нар, на който лежеше! Свря лице в сухите дъски, стисна с ръце главата си, чувствуваше, че още малко, и ще му се случи нещо лошо. Ще изкрещи, ще изреве като звяр, та целият вагон ще го чуе, така го смаза чуждата наслада. Пък и на Сашка май не му е по-леко. Върна парченцето на Колка. Вперил измъчен поглед в тавана, с омраза прошепна:
— Ех, дано доживеем до утре… Утре, като спре влакът… Колка поде на един дъх:
— На па-за-ра! Ех!
За двамата пазарът означаваше криво-ляво, как да е, но да оцелеят през този път.
На техните спътници, московчаните, им бяха дали дажба за няколко денонощия. Пък и роднините сигурно им бяха пуснали по нещичко за хапване. А най-добрите роднини на Кузминчетата бяха лелките от пазара, дето не си пазят стоката както трябва.
— Намислих една работа, утре ще я свършим — каза Сашка и се почеса по главата. Там, в неведомите й дълбини, се раждаха най-забележителните идеи на Сашка.
— Ще стане — ядно издума Колка. Сякаш отсече. И двамата разбираха: той ще стори всичко, което е измислил Сашка. Приказките не засищат, хлебец, хлебец търси!
IV
Влакът се люшна й спря.
— Кво е туй? Воронеж ли?
— Воронеж — ако го догониш! — отвърна друг глас долу.
Братята се събудиха като по команда, втренчиха се в прозореца. На сивкавата фасада с кафява блажна боя беше изписано: „ВОРОНЕЖ“.
Кузминчетата бяха чували, че ще минат през такъв град.
Но не градът ги интересуваше, а пазарът край гарата.
Двамата се свлякоха от наровете върху главите на дечурлигата, които се блъскаха долу и зяпаха през прозореца. Братята се промъкнаха до платформата и се натъкнаха на мустакат късокрак кондуктор в мръсносиня военна железничарска униформа. В кончова на ботуша му стърчаха две флагчета. Вече мъкнеше нещо в чувал, мустаците му чак изпотени от напрежение, очите опулени.
— Чичко-о, дълъг ли ще е престоят?
Кондукторът ги изтика с гърди до дъното на платформата, хвърли чувала и той тежко изтропа. Обърна се, разкърши рамене. Погледна ги.
— Вие кво искате?
— Пазара търсим — каза Колка. Попита с надежда, кондукторът не току-тъй беше довлякъл чувала. С картофи беше пълен, веднага го определи. Между другото, не бива да изпускат от очи този чувал.
— Ха! Амче пазарът е зад гарата — промърмори кондукторът и махна към изхода. — Ама да не закъснеете! Влакът няма да стои много тук! Щом свирне свирката, гърчете… А втория път — вече таквоз… тръгваме.
Кузминчетата се спогледаха.
И двамата си помислиха: добре че влакът няма да стои много. Хич не им трябваше да стои много. Колкото по-бързо тръгне, толкова по-добре. Нали предварително бяха обмислили всичко и за себе си, и за влака.
Зад дългия зид, който завършваше с полуразрушеното здание на гарата — изглежда, жестоки битки се бяха водили тук, — се откриваше площад, пълен с народ. Като прескачаха купчини натрошени тухли, окопи, пълни с вода, братята, а и десетки други хлапаци, хукнаха с всички сили към пазара.
Врязаха се в него засилени, както кинжал се забива в жертвата си.
На входа, както винаги, бяха торбите със семки и метличките. А по-нататък следваха зеленчуците: картофи, цвекло, ряпа, краставици… Зеленчуците май бяха повече, отколкото в Подмосковието, и млякото беше повече, изложено направо в чаши с румено каймаче отгоре. Казват му варенец. Провлечени викове: „Ва-ре-нец! Хайде на ва-ре-не-ца!“ Една лелка се разкрещя подире им. Викаше ги, защото от джоба на Колка стърчеше червената трийсетачка. А зад трийсетачката надничаха и някакви сини хартишки… Ако не беше трийсетачката, лелката хич нямаше да ги забележи, а тъй дори милички ги нарече, Тук се въртят какви ли не гаменории!
Тъкмо тази беше идеята на Сашка, целият пазар да вижда щръкналата от джоба скъпоценна трийсетачка, а до нея бяха наслагали парчета от разрязана цигарена кутия „Беломорканал“… Иди, че ги огледай в движение, пачка като пачка, колегите мошеници като нищо може да я чопнат! Но и това беше предвидено. Колка пристъпва като богаташ, демонстрира трийсетачката, а Сашка пази отзад, не откъсва очи от нея, тръгне ли някой да приближава, избутва го настрана.
Наоколо вдигаше врява тълпата. Чоплеха семки. Цялата земя беше поръсена с люспи.
Наблизо се чу писък: гепили са някого, бият го.
Тази картина не бе нещо ново за братята, и тях са ги хващали, и те са пищели, като че ги колят, току- виж, някой се застъпил. А ако мълчиш и търпиш, може и главата да ти откъснат заради личната си собственост, хич няма да им мигне окото.
Може някой от техния ешелон да пищеше, но братята бързо свърнаха в друга посока. Много са бдителни тук търговците!
Направиха петдесетина крачки и спряха: ей го! Това е, което търсеха!
На плоска дъсчена сергия, не в центъра, откъдето не можеш се измъкна, а открая бе подреден на месалче ръжен домашен хляб, грижливо нарязан на равни заоблени комати. А до тях нещо съвсем странно, бяло и продълговато: като го видя, Колка просто се препъна на равното. Втренчи се в нещото като омагьосан.
Сашка лекичко го смушка в хълбока:
— Кво се звериш като овен в нова порта… Франзела! Бял хляб, на кино съм виждал…
Прошепна тези думи, но и в неговото гърло сякаш заседна буца глина, ни да я глътнеш, ни да я изплюеш. Заради тая дяволска франзела, дето се навираше в очите им.
Сашка беше видял такава в един предвоенен филм: хлебарница, някакъв човек просто влиза и си купува това бялото… И казва: „Ето, купих франзела!“ Дали не е било наужким? Хем без купони! Хем тъй, цяла!
