Грабна Сашка франзелата, ама и хлябът пречи. Колка започна да търси под хляба, дръпна си ръката, тъй де, да го пусне, как се търси така.
Селянката му пусна ръката, че като хукна оня ми ти Колка! А Сашка с франзелата отдавна вече бе запрашил към влака.
Ето ви картината: пръв Сашка с франзелата, после Колка, а по петите му житарията и мъжът й.
Дебеланата така се беше нажежила, че Колка усещаше топлината й в гърба си.
Не му беше до смях, тая здравенячка, макар че беше повече широка, отколкото висока, пердашеше така, че не изоставаше — страшен момент. Настигнат ли го, ще го убият. Точно тия със сигурност няма да му простят. И други търговци се емнаха, за тях гонитбата на крадец е развлечение. А пипнат ли го, ще го бият на воля…
Целият пазар се разкрещя:
— Дръъж! Крадеец!
Целият ешелон беше по прозорците. Зрелище не, ами цял театър.
От всичките петнайсет вагона, от стоте прозорчета — петстотин подигравателни муцунки, петстотин злобни гърла. Викове, смях, рев, писък, закачки. Кой за каквото го бива.
— Ей, Воронеж, нна — ще го догониш!
— И да го догониш — нна, ще му го вземеш!
— Ей, мъжа си загуби, ма!
— Не жена, ами цял локомотив! Изпусни си парата, че ще гръмнеш, ей!
— Що не я турим зад влака — да тика вагоните?
— Глей кви буфери вади!
Някой закрещя модерна песничка, други подзеха: „Влакът грака от Тамбовско, право към Москва, аз на нарчето си кютя, ужким, начи, спя… Пари-ра-ра! Крадеца дръж, ура!“
От прозорците заваляха огризки, бутилки, кутии, именно те позабавиха вражеското придвижване на фашистко-мамаевските орди. Както става винаги в историята, изходът на сражението в крайна сметка бе решен от народа.
Сашка пръв стигна до техния вагон, хвана се за дръжката, огледа се.
Колка се подхлъзна, изтърва един комат, дето го държеше в ръка. Наведе се, но изтърва втория.
А търговката, заканвайки се към прозорците с юмрук, аха-аха да стигне Колка. А отзад — селянчето. Един пък юначага от доброволците си бие шеги с него. И други, и други наближават…
— Хвърли го! — развика се Сашка с цяло гърло. Със сетни сили, цял Воронеж го чу — Хвърляй! Хвърляй! Хвърляй!
Колка се стъписа, но вече усети дишане над главата си! Не дишане, ами нещо като съскане, скърцане и тракане: като че танк го навалите!
Кажи-речи, на колене, по ръце и крака се втурна, вкопчи се в стъпалото, а оная го гепи за краката.
Сашка и кондукторът сграбиха Колка за ръцете, задърпаха го, а оная и тя дърпа, разтегнаха го като хармоника. Реве, пищи като прасе, кога го колят! И оня юначага — вече до нея…
Дръпнаха горкия Колка, така го дръпнаха, че в ръцете на бабанката остана единият му крачол.
А оня, юначагата, дето довтаса и вече протягаше ръце, кондукторът го фрасна с флагчетата и ботуша си по муцуната:
— Не се навирай! — кресна му. — Мошеници не пускаме! Ха! Спекуланти със спекуланти! Мен-тар- джии!
И пак ги забомбардираха от прозорците с кутии и шишета, някой пък понечи да се изпикае в движение…
Сред дюдюкане, сред подигравки влакът набираше скорост.
„Пари-ра-ра! Крадеца дръж, ура!“
V
Франзелата дълго храни Кузминчетата.
Изчоплиха вътрешността й до троха, изядоха я, изблизаха я до шушка. Обаче обвивката…
Твърдата коричка им стана съдина, пазеха си я. Вълшебна съдина, като помислиш. Според идеята на Сашка тя можеше да им донесе двойна, тройна, петорна полза!
По гарите, на мъничките спирки двамата с кухата си франзела и с неизменната трийсетачка, която стърчеше от джоба на Колка, се втурваха към търговките и искаха да им сипят във франзелата сметанка или кисело млекце, или прясно.
После между братята се разиграваше малка шумна сценка: единият започваше да крещи, че е скъпо, а влакът тръгва…
Изливаха млечните продукти, а попилото във франзелата изстъргваха с лъжици. Лъжици вземаха от московчаните.
Но се оказа, че и франзелата не е вечна като всичко на този свят.
Коричката постепенно изтъня, подгизна и — не сме броили на кой ден след Воронеж — хранителната съдина се разпадна на ситни парченца. Не без известно съжаление братята веднага ги изядоха.
Свърши и медът. Докато Колка беше бягал, той се беше разлял в пазвата му, беше попил в ризата полепнал по корема на Колка. Ризата както и да е: осмукаха я, за нула време я издъвкаха, изблизаха, та чак я продупчиха.
Но корема си Колка не даде. „Както е тръгнало, и без риза, и без корем ще остана“ — тъй рече.
Обикаляше из вагона, а около него се виеха оси. Отначало хлапетиите отдолу така ги различаваха: Колка е оня, сладкият, а Сашка — напротив, тоест горчивият.
Прякорите щяха да се запазят, но самите Кузминчета, които обичаха да будалкат околните и да се представят всеки за другия, бързо баламосаха всички, особено когато миризмата на меда се изгуби. Това беше техният обработван дълги години начин за самозащита.
— Ей, сладкият! Вземай франзелата, наближаваме гара! А Колка отговаряше:
— На него кажете! Той е Колка! — и сочеше Сашка.
Те си разменяха и местата, и дрехите. На пръв поглед нямаше смисъл или някаква очевидна полза. За околните беше без значение кой от тях какво облича и кой къде спи. Но братята знаеха, и то много добре знаеха, че само засега няма значение. Но случи ли се неприятност, нещо криминално, много е важно да объркаш околните и така да заличиш следите си…
Както правеха навремето…
А скоро други миризми се пръснаха из вагона, притъпиха всички останали: и на мед, и на пот, и на пикня. Влакът навлезе в така наречената в учебниците „черноземна зона“.
Не е лесно да учудиш един патил и препатил безпризорен. Но изведнъж пред очите им се разкри нещо необичайно: тук земята наистина беше черна.
Почти без дървета, без гори и разните там брезички, проснала се на буци чак до хоризонта, а цветът й толкова черен — буквално като ноктите на всеки уважаващ себе си чакал от интерната.
Не личаха дори полските гарвани, дето кацаха на тази земя! И локомотивът се изгуби!
И друго ги изненада: без никой да ги наглежда, без пазачи, на тази черна земя растяха всякакви плодове и зеленчуци. Какви бяха — отдалеч не се виждаше. Ех, защо ли не се движат по-бавничко, защо ли не поспрат някъде!
