Но влакът като че напук си вървеше по пътя, пердашеше ли, пердашеше като щур…
И във вагоните вече се молеха: миличък, хайде спри за секундичка… За мъничко, само по за едно морковче, за главичка цвекло… Понамали, поспри, какво ти струва, мило локомотивче!
И не щеш ли — спряха.
Може би чуха молитвата им? Може би със силата на мисълта си спряха парата — насред полето?
Ешелонът намали, засъска и замря.
Машинистът, мълчалив старец, късо подстриган, избуча на огняря:
— Баста. Ще се налапа тук нашата тайфа! Спри за два часа парата и дай вряла вода, ще пием чай!
Цялата композиция, стотиците хлапета, освен може би най-малките и най-плахите, а също и болните, се изсипаха от вагоните да видят защо спряха. Но някои незабавно хукнаха към полето, към крайпътните зеленчукови градини, при зеленеещите наблизо лехи, и брането започна.
Отначало беряха само най-дръзките, най-отраканите. Останалите стояха и гледаха.
И хоп, по едно време, загрели, всички се втурнаха напред. Сякаш дива орда препусна към зелените посеви и те изчезнаха под телата им.
Машинистът само изхъмка, загледан през прозорчето в тази съсипия: сред зеления листак като бръмбари в трева сновяха, суетяха се, притичваха от място на място дечурлигата.
Доля с огромното тенекиено канче вряла вода, повдигна го с треперещи пръсти, внимателно отпи и добави:
— Русия няма да осиромашее, ако дечицата се наядат веднъж в живота си…
А на полето ставаше нещо невъобразимо. Всеки скубеше, както можеше. Влачеха всичко, което им паднеше подръка. Кършеха младата, още млечна царевица, никога не бяха виждали такова нещо. Отгризваха направо мъничките тикви, хрускаха ги на място като ябълки, с кората. Изскубваха останалите с все ластуните и ги мъкнеха към влака.
Краставиците, морковите, младото цвекло тъпчеха в пазвите и в устата си, като изплюваха черната, на вкус безсолна пръст. Извиваха вратовете на жълтите цъфнали слънчогледи, откъсваха им главите, а ако не им стигаха силите, изскубваха ги и така, като наръчи дърва, ги влачеха към вагоните.
От време на време им попадаха някакви много смахнати зеленчуци! Колка натъпка в ризата си цяла купчина огромни краставици, а после се разбра, че не са никакви краставици, ами тиквички, и е просто мъчение да се ядат. Но ги изядоха, няма да стават зян, я!
В този, кажи го, необикновен момент стана срещата на Кузминчетата с Регина Петровна.
Братята носеха плячката си и за нищо друго не мислеха освен как да натъпчат всичко на горния нар и да се върнат пак, за още.
Трябва да кажем, че двамата еднакво добре действуваха с ръце и зъби. И двамата успяваха в движение да отхапват от слънчогледовите пити сладките сочни семчици, да ги сдъвкват и да изплюват коравата топчица в тревата.
А тази жена беше застанала пред входа на техния вагон.
Сашка чак зина от изненада и от устата му се изсипа бялата недосдъвкана каша от недозрели семки. Колка също смаяно, сякаш не на себе си, се втренчи в нея. Толкова неочаквана жена беше.
Млада, май беше млада, тъмнокоса, гъстата й дълга коса беше небрежно отметната назад. Очите на жената бяха черни, искрящи отвътре, невероятно дълбоки и гальовни като топла прегръдка: и устните й, едри, живи устни, живееха някак самостоятелно и с нищо не бяха боядисани, това най-много хареса на братята. Освен това в лицето на жената личеше горда източна величавост. Държеше главата си високо изправена, така си държат главите само богините и цариците.
Така я видяха двамата братя. И веднага се влюбиха. Безнадеждно, за цял живот.
Но не, си го казаха. Това беше единственото, което бе не само общо за двамата като всичко останало, но и отделно, принадлежащо на всеки.
Пък и Кузминчетата харесаха в жената различни неща.
На Сашка му харесаха косата й, гласът, особено когато тя се смееше. На Колка се харесаха повече устните на жената, цялата й магична външност — същинска Шехерезада, каквато я беше виждал в книжката с източни приказки.
Но това не стана отведнъж. Осъзнаха го по-късно.
А сега братята замряха пред нея, сякаш видяха край вагона нс човек, а долетял от небето ангел.
С издути пазви, щръкнали на половин метър пред тях, с ръце, заети със слънчогледите, с уста, натъпкани с млади недозрели семки, които така и не бяха успели да досдъвчат, останаха като гръмнати пред нея и изведнъж разбраха, че не знаят как ще живеят занапред.
Жената ги погледна и гръмко се разсмя. Смехът й беше писък, кадифен, трънки ги побиха от него.
— Ха, ново двайсет! — произнесе, сякаш пропя контраалтово жената, оглеждайки нашите братя. — Откъде се взехте? Такива еднакви? Като чифт ботуши! Не! — възкликна тя и се наведе, за да ги види по- отблизо. — Не, вие сте като два ботуша за един и същи крак!
И пак невероятно леко и сякаш дори искрящо (алени искри в топлата нощ!) — се разсмя.
И тъй като двамата братя слисано мълчаха и само от устата на Сашка продължаваха да се ронят бели недосдъвкани семки, жената се обърна към тях като към стари, добри позлати:
— Ама и аз си имам във вагона двама малки мъже, само че са по-малки от вас! Доста по-малки! Общо са на седем години. Казват се Жорес и Марат; много сериозни, ще знаете, важни мъже! А на мен можете да ми казвате Регина Петровна… Ще запомните ли? Ре-ги-на-пет-ров-на… Добре, а вие кои сте?
Едва сега Сашка се сети да си затвори устата, а Колка се окашля, изплю остатъците от семките и с дрезгав от вълнение глас-каза, че те са Кузминчетата.
— И само толкова? — весело попита жената.
Братята едновременно кимнаха.
— Не може да бъде! — усмихната възкликна жената и устните й затрепкаха, сигурно така се смееше. — Значи трябва да ви казвам Кузминче първо и Кузминче второ, така ли?
— Не — строго възрази Колка. — Поотделно сме Колка и Сашка. А заедно сме Кузмини, тоест Кузминчетата.
Жената поклати глава, сякаш учудена от казаното, и тъмната й коса се разлюля, една част падна върху слепоочието и рамото.
— Кой кой е? Ху из ху? — както биха казали англичаните… Ама не, и да ми кажете, следващия път пак няма да ви различа, с индиго са ви правили, разбирате ли… С индиго…
Братята не разбраха „индигото“, после си признаха един на друг, че за пръв път им бяха говорили по чужбински. Сашка чак се изпоти, а Колка си подпикна в гащите.
Но жената нищо не забеляза. Наведе се близко-близко до братята, просто не можеха да дишат от нея, усетиха силен аромат на нещо тъмно, омайващо, такова нещо за пръв път усещаха. И косата й внезапно вълнуващо се сведе над тях. Сниши глас и каза, както се говори само на близки хора:
— Приятелчета мили! Ще се видим пак, нали ще ви бъда възпитателка! Да, да! И вие винаги ще ми казвате кой кой е, няма да ме мамите, нали? Защото другите ги баламосвате, нали? Както си приличате, всекиго можете да сбъркате… А?
Братята сведоха очи.
Тя беше първата жена, която отведнъж разбра всичко за тях.
— Довиждане, мили мои Кузминчета! — каза жената и въздъхна. — Повела съм от Москва двама много важни малки мъже, не могат дълго да живеят без мен… Ще се срещнем пак, нали? Да речем, на следващата гара… Нали? Ето, разбрахме се. Всичко хубаво!
Тя си отиде.
А Кузминчетата се качиха във вагона си, разтовариха на горния нар богатството си, но кой знае защо вече не му се радваха.
Веднага зачакаха кога влакът ще тръгне, та по-скоро да стигнат до другата гара.
А когато стигнаха след дългите мъчителни минути, жената със странното име „Регинапетровна“ я нямаше пред вагона. Нямаше я и на другите гари. Тъй че може би на братята им се бе привидяло, може би изобщо не бе имало такава жена. А на следващия ден влакът бе нападнат от диарията.
