Значи, сега ще ви покажат къде е спалното помещение, къде е столовата, тоалетната… Свободни сте.
По всичко личеше, че това е един вид встъпителна реч в чест на пристигането им.
Този объркан човек, ръководил доскоро някакъв склад, не умееше да говори другояче. Пък и нямаше какво да каже, самият той за пръв път се бе озовал в такова положение. Бяха му наредили да докара децата, докара ги.
По-рано бе превозвал картофи в ОРС3 бе превозвал сапун, бидони с олио. Й това беше основното, което умееше да прави. В района се славеше като добър стопанин.
В чантата, както навремето фактурите, се намираха някакви документи за децата. Тепърва трябваше да ги прегледа. Разбира се, ако намереше време.
Щом каза „свободни сте“, Пьотър Анисимович махна с ръка към сградите, като смяташе, че веднъж пристигнали, децата тутакси ще се втурнат да заемат своите железни кревати. Но сгреши. Колоната не се помръдна. Всички гледаха сградите и нещо чакаха.
Директорът вече бе забелязал, че в различни условия тази неразбираема, неуправляема маса се държи непредвидимо и същевременно, без да се наговарят, всичките петстотин души вършат едно и също.
И сега тълпата приличаше на голям бодлив таралеж. Не се чу нито шега, нито кискане — никакъв звук.
Смътната тревога, зародила се по време на продължителния преход пеша от гарата, не изчезна, не се стопи с пристигането, а дори се усили.
Че и тези непрестанни взривове, и те притесняваха децата, напомняха им за нещо, което вече беше време да забравят. Бяха дошли да се заселят тук за мирен живот и благословеният планински край трябваше да ги посрещне с мир. Със златното слънце от края на лятото, с обилните плодове по дърветата, с тихата птича песен в зори.
Спомням си тревожното чувство, което ни обзе по пътя от гарата насам, към подножието на гористите хълмове.
С влака, с вагона, че и с пътуването бяхме свикнали, те бяха наша стихия. Чувствувахме се в относителна безопасност сред гари, пазари, спекуланти, бежанци, по шумни перони и във влакове.
Цяла Русия беше в движение, цяла Русия пътуваше нанякъде и ние бяхме вътре в този поток, плът от плътта й нейните деца.
Сега ни водеха по корав, дълбоко напукан път, където цъфтяха необрани от никого цветя, където зрееха ябълки и се зъбеха, втренчени в слънцето, черни, наполовина изронили Се слънчогледи. И нямаше нито един човек. Нито един…
През целия си многочасов път не срещнахме, не задминахме ни талига, ни камион, ни случаен пътник, Наоколо беше пусто.
Нивята доузряваха. Някой ги бе засявал, плевил, бе прибирал реколти. Кой?…
В дългия си път преминахме покрай някакво село, сигурно някой живееше в него…
Но защо толкова пустинно и глухо ни посрещна тази красива земя? Защо дори зданието на техникума с набързо надрасканата неграмотна табелка, напомняща ни за нас, за нашата самота, беше пусто, без жива душа?
А и ние наистина приличахме на животинки, захвърлени в пустиня за някакъв невероятен експеримент: „500 ч. Безпризорни.“ Така беше определена нашата порода. Само че какво ли значеше „ч.“? Чечмеки4, чумаци5, чешити? А може би чужди хора?
Зад нас в планините нещо отново гръмовно избухна и едно момиченце, точно в средата на колоната, каза — чухме го — „искам да си ида в къщи“. И се разплака.
Всички се размърдаха, започнаха да се извръщат, за да чуят как ще я успокоят.
Говореха й:
— И таз добра! От какво се изплаши, виж я ти! Ето го нашия дом! Виждаш ли? Сега тук всичко е наше, и домът, и реката, и планините… Дойдохме тук, за да живеем!
В планините за кой ли път отекна тътен. Бяхме спрели пред входа на новия си живот и не бързахме да влезем.
Мисля, че всички се вълнувахме и се чувствувахме еднакво. А мислите ни бяха страшно хлъзгави, неясни, но ни най-малко не ни говореха, че сме пристигнали в свой дом и че сега тук всичко е наше…
Наши — тук — бяхме единствено самите ние. Ние и краката ни, които винаги бяха готови да хукнат в бяг, щом се наложи. А също и душите ни, за които разправят, че не съществували, душите де…
Но защо ли в този момент — спомням си, прекрасно си спомням — нещо в мен, а сигурно и не само в мен, страшно ме болеше?
Може би поради ужасната догадка, че на новото място не ни очаква никакво щастие. Впрочем дори не знаехме какво е това. Ние просто искахме да живеем.
VIII
Денят се хвали вечер, тъй казват хората.
А засега в двора, образуван от трите сгради и заграден от четвъртата с бодливи храсти, хвърлиха имуществото, дадено им за из път: няколко кашона консерви с чуждестранни етикети, бидон с граниво олио от дълбоките резерви на ОРС-а, донесено от предвидливия директор, някакви странни торбички с подаръци с чужбински надписи и купчина дрехи.
За късмет в двуетажната сграда, във всичките й стаи, имаше кревати с дюшеци, а на децата, за които креватите не стигнаха, постлаха направо на пода.
Настаниха момичетата, които бяха по-малко, на първия етаж. Момчетата — на втория, а най-големите, от шести и седми клас — в едно от крилата на едноетажната сграда. Другото й крило бе определено за кухня и столова. Директорът и възпитателите заеха втората едноетажна сграда. Там се намираха складът и другите служебни помещения.
Това беше видимият ред, който успяха да въведат за няколко седмици. Всичко останало влизаше в релсите стихийно, тоест изобщо не влизаше. Трима възпитатели и директорът — това беше целият щат на колонията. Никой никого не познаваше, невъзможно беше да се обхване тази половинхилядна тълпа, събрана ведно по волята на случайността.
Нямаше готвач, пък и се оказа, че няма какво да се готви. Красивите американски консервени кутии съдържаха зелена копривена чорба. В пакетите с подаръци, които раздадоха по групите, без да имат време да ги проверят, имаше писмо от английските профсъюзи — трейдюнионите, вестник „Британски съюзник“, няколко пакета цигари, презервативи, плоски мукавени кибрити и рекламни красавици в неприлични пози.
Докато Пьотър Анисимович се усети, че тези пакети изобщо не са предназначени за деца, половината възпитаници вече пушеха цигарите, други пък надуваха презервативите и ги подхвърляха във въздуха… Красавиците накачиха по стените, като за по-сигурно отбелязаха с молив кое как им се казва. „Британски съюзник“ послужи за задни цели и тъй като единственият клозет още от първия ден бе изпоплескан до тавана, както и пространството около него, сега тези работи се вършеха зад стената на дома, край живия плет, тъй че хартийки от необичайно коравия съюзнически вестник се търкаляха навсякъде. От всички подаръци той май излезе най-полезният.
А кутиите с копривената чорба използуваха за чинии, като разрязваха всяка надве. С лъжици децата се снабдяваха сами и си ги пазеха. Много от тях си ги правеха саморъчно, от къс дърво. Пък и все още нямаше какво да ядат с тези лъжици. Буламачът, който варяха първите дни в казан в самодейно скалълената кухничка, беше съвсем рядък, казваше се трахана: царевично брашно, вода и малко от директорското олио, можеше просто да се пие от консервената кутия. А скоро и брашното се свърши, колонията премина на самостоятелно снабдяване с храна, впрочем за повечето деца това не беше нещо ново. Както и за Кузминчетата.
След като си намериха много прилично местенце в къта зад печката, която засега не топлеше, но идеше
