я и я захвърли. Тя се гьрколи по стъклата, по земята и дълго не спря, търкаля се, търкаля с желязно дрънчене, сякаш беше навита с пружина. А на мястото, където спря, на десетина крачки от Сашка, нещо се тъмнееше.
— Я виж — каза Колка, той вече въртеше в ръце находката си. — Ами че това е закопчалка… Закопчалка от…
Искаше да каже: „Закопчалка от чантата.“ Но не успя, защото черният предмет на земята беше самата чанта.
Онази прочута, известна на всеки колонист чанта, издута и с избеляла кожа, с две лъскави закопчалки отпред — сега едната беше откъсната, — която Пьотър Анисимович носеше навсякъде със себе си. Винаги я носеше, никъде не я оставяше, никога и за нищо на света!
Братята загледаха тази чанта и вече и без това смаяни от внезапната картина на разрухата, започваха да схващат нещо.
Щом чантата е тук, а самия директор го няма, значи се е случила катастрофа, най-малкото.
Може би бомбардировка? Може би отнякъде са се стоварили германците? Може би… Може би…
В тях започна да се загнездва страхът, още безпричинен, неосъзнат, а абсолютната неяснота го задълбочаваше.
Сашка приклекна, внимателно докосна чантата с ръце, сякаш беше не чанта, а живо същество.
Но изведнъж наблизо нещо изтрещя. Колка диво извика: „Тревога! Бягай!“
И хукнаха.
По стъклата, по шперплатовите врати, по дюшеците с проточили се сламени, щръкнали от вътрешностите им опашки… Зад ъгъла и през дупката в плета, без да се закачат, о, чудо, за нито един трън. Нахлуха в царевицата, мачкайки по пътя си пукащите стъбла.
Какво уплаши толкова Колка, че и двамата, не биха могли да обяснят. Изглежда, вятърът бе блъснал някакво желязо, та то ги клъцна по нервите!
Колкото повече се отдалечаваха, толкова по-силна паника ги обземаше, толкова по-страшно им ставаше.
Вече им се струваше, че са сами тук и че няма никакъв Демян. Какво ще правят тогава?
Но за щастие Демян седеше там, където го бяха оставили. Само дето се извърна рязко, уплашено, когато те приближиха.
Без да става и да променя положението си, той ги погледна втренчено изпод козирката.
— Е? Видяхте ли? — попита ги и започна да си свива цигара. Ръцете му трепереха, махорката се ронеше по дрехите му и по тревата.
Братята се вторачиха в ръцете му. От страх или от бягането се бяха запъхтели. Сега гледаха тези припрени непослушни ръце и дишаха тежко.
Най-сетне Демян припали. На няколко пъти с все сила смукна от цигарата, загледан в една точка, нейде зад гърбовете на момчетата. Хвърли цигарата надалече и стана веднага, без да поиска помощ.
— Трябва да си вървим — произнесе дрезгаво.
Не се разбра към кого се обръща, към себе си или към братята. Без повече да продума, навлезе в храстите; почти не му личеше, че куца.
Момчетата се спуснаха след него, но изведнъж объркано спряха, извърнаха се към талигата, там беше чантата, а конят, разпрегнат, си пасеше.
Демян се обърна, махна с ръка.
— Зарежи ги — промърмори, май и сега не го каза на братята. — Само те ни липсват! Трябва да спасяваме кожата!
— Да спасяваме… Кво? — попита Сашка.
Но Демян им направи знак да мълчат, сложи пръст до устните си. И пое към най-гъстата царевица, гледаше да заобикаля но-откритите места, всяка полянка. С озъртане, предпазливо, както сигурно се движат разузнавачите по време на война.
Веднага разбраха, че се е насочил към Березовска. Значи към къщи.
Повече не се обърна към братята, не си спомни за тях.
Само веднъж, когато Сашка непохватно стъпи на клон и той изпука, рязко се обърна и му се закани с юмрук:
— Тихо, бе! Нито звук!
В същия момент се препъна и Колка, едно сухо стъбло изпращя.
Демян се върна, повика момчетата и болезнено приведе главите им до земята. Изсъска злобно, право в ушите им:
— Глупаци такива! Животът ли ви омръзна? Тогава на, вървете по пътя… Веднага ще ви извият вратовете!
— Кой? — облещи се Сашка.
Никога не беше виждал толкова ядосан, а по-скоро уплашен мъж. Винаги бе смятал, че големите, и то бившите войници, от нищо не се страхуват.
— Кой! Кой! — пак тъй злобно прошепна Демян. — Ама вие не разбрахте ли? Те са тук! Наблизо са. — И се озърна.
Пусна братята и закуцука, но вече по-бавно, сигурно се бе уморил, пък и всички се бяха уморили.
А Колка го мъчеше и диария. В колонията биха казали: от шубе е! Напълни гащите!
Час по час спираше, клякаше и пухтеше, жално загледан през сгъстяващия се мрак в Сашка, който бързо се отдалечаваше. А Сашка, макар да знаеше, че няма да изостави Колка, бързаше подир Демян, гледаше да не изтърве и него, затова въртеше глава ту напред, ту назад.
А самият Демян сякаш не забелязваше мъките на Колка, пък и изобщо не забелязваше децата, прокрадваше се през царевицата, приклякаше и се озърташе като някой крадец.
В тоя момент се случи всичко.
Демян беше напред, изведнъж отскочи някъде встрани и изчезна. Колка, който за пореден път бе клекнал и се напъваше, макар че от него вече не излизаше дори капчица, видя, че Сашка се спусна подир Демян, сребърно просветна подареното коланче и повече не се видя.
После отново се появи Демян. Той бързо куцукаше, тропайки с дървения си крак, без да се крие повече. Извика назад, сигурно на Сашка:
— Не бягайте на тумба! Пръснете се… По-трудно ще ви хванат!
Той шумно нахълта в най-гъстата царевица и се изгуби. Сашка изчезна, не се появи повече. Колка остана да клечи сам.
Всичко това се случи за миг. Не успя да схване нищо. Не успя да си вдигне дори гащите. Отстрани, точно над царевицата, се показа конска муцуна. Той остана, както си беше, загледа конската муцуна, а тя впери недоверчиви очи право в него. И изведнъж там, над коня — не бе забелязал веднага ездача, неговата тъмна сянка — се чу остър, гърлен лай: гхе-ей! Гхе-ей! Гхе-ей!
И той едва тогава разбра!.
Простря се на земята и затвори очи.
Чу как конят пристъпи към него, шумно разсичайки царевицата. Пръхтеше, дишаше право във врата му и той поотвори едното си око, видя досами лицето си нервния му, пристъпващ крак, копитото, което разтроиш едно крехко стъбло. Това стъбло се отплесна, болезнено шибна Колка по бузата, а по косата, по гърба му се сипна пръст.
Трябваше да скочи и да бяга. Разбра, че са го открили, сега ще го хванат. Но щом помръдна, за да стане, конят изведнъж се подплаши, процвили и рязко препусна настрани.
Със сковани, безчувствени като патерици нозе, цял разтреперан, Колка се затича през царевичака, като стискаше панталона си с ръце. А някъде съвсем наблизо, зад гърба му, се разнесе гърлен вик и лаещото: „Гхе-ей! Гхе-ей! Гхе-ей!“
А после — пращене, шум, тропот, грохот… Потеря.
Той смешно подскачаше и крепеше панталона си. Не знаеше дали го преследват, защото вече не чуваше нищо освен собственото си дишане и пращенето на царевичните стъбла, които поваляше по пътя си. После дишането спря. И силите свършиха. Падна в някаква суха вада и повече не можа да помръдне.
