буфери и препусна, все по-бързо и по-бързо, към невидимите оттук планини. И Сашка замина. А Колка остана сам край черния насип.
XXVIII
Колка поседя още малко на релсите.
А когато започна да се разсъмва — бързо, сякаш някъде запалиха лампи, и жълти отблясъци плъзнаха по сивкаво-сините стоманени ивици, — той избиколи гарата и се качи на хълмчето при бялата ротонда.
Седна на стъпалата и се загледа надолу. Гледа, гледа и се разплака. Разплака се за пръв път, откак видя Сашка на онзи стобор. Плачеше и сълзите закриваха от погледа му великолепната гледка към планините и долината, която се разкриваше заедно с изгрева на слънцето.
А после се умори да плаче и заспа.
Ето какво сънува: отпред се възправят планини, също като стени, клисури се спускат към ниското. Те със Сашка вървят, Сашка приближава към пропастта, а не вижда, не вижда… И вече бавно започва да се хлъзга надолу по леда, пързаля се, а Колка се мъчи да го хване за палтото, за ръкава… Не може да го стигне! И Сашка се търколи надолу, отвесно, отдалечи се съвсем, и още, а Колка чак сърцето го заболя, задето изпусна брат си и сега той ще си изпочупи ръцете и краката, целият ще се изпотроши. Черната топчица се търкаля далече, далече… Колка се събуди от страх.
Опипа лицето си: мокро от сълзи. Значи пак беше плакал.
Погледна надолу, към долината, и внезапно си спомни стихотворението. Никога преди не си го бе спомнял, пък и не бе знаел, че го помни.
Може би тъкмо този хълм е скалата, а ротондата е облачето… Колка се огледа и въздъхна. А може би облачето е влакът, който откара Сашка със себе си. Или не. Скалистият връх сега е Колка, той плаче тъкмо защото стана каменен, стар, стар като целия този Кавказ. А Сашка се превърна в облаче… Ху из ху? Облачета сме ние… Влажна следа… Бяхме и ни няма.
Колка почувствува, че отново му се приплака, и стана. Намери надписа, който бяха оставили тук на 10 септември. Потърси остро кремъче и добави отдолу: „Сашка замина. Остана Колка. 20 октомври“.
Запрати камъчето надолу, проследи го как се търкаля по склона и го последва.
После си уми лицето в една от ямичките с топла вода и пое нагоре по пътя, натам, където беше тяхното помощно стопанство. Още не знаеше какво ще каже на възпитателката Регина Петровна.
Вече наближаваше стопанството, заобиколи и последното хълмче, но така и не бе решил дали ще излъже, или ще каже истината. Не искаше да ги плаши, нея и малките мъже. Защото тук за тях не беше опасно. Пасеш си добитъка и си печеш дунди. Само че той няма да остане. Ще каже: „Сашка замина, и аз трябва да замина.“
Разбира се, ще им даде всичкия мармалад от скривалището, за себе си, за из път, ще вземе само един буркан. И трийсетачката. Тя е цялото им състояние със Сашка, нали затова в Томилино отделяха по коричка, по коричка, та да се сдобият със собствена трийсетачка! Сега на Сашка не му трябват пари. Той пътешествува безплатно…
Сега завинаги е пътник без билет.
Колка приближи до навеса, но не видя никого. Сигурно спят, помисли си той. Почука на прозорчето, надникна в къщичката. И тук нямаше никого. Леглото беше застлано грижливо, както всичко. Което правеше Регина Петровна, и всичко си беше по местата, само стопанката я нямаше.
Колка помисли, че са отишли да доят кравите. Върна се под навеса, порови из съдините, намери качамак в котлето и налапа цяла шепа. Чак сега се сети, че е гладен като вълк. Загребваше шепа след шепа и мигновено изяде всичко. Но не му стигна. Остърга котлето до шушка, после намери извара, и нея изяде. Регина Петровна ще му се скара, като се върне, но ще му прости. Той не го направи нарочно, а от глад.
Пи и вода, полегна на камъша, на тяхната постеля със Сашка. И изведнъж заспа.
Събуди се привечер, от тишината. Беше сам, единствено птиците цвъртяха на покрива. Отиде при извора, напи се и наплиска лицето си.
Кой знае защо му стана чоглаво от тази тишина и от самотата. Слезе към градината, продължи към ливадата, където пасеше стадото.
Само преди два дена стояха тук и измисляха различни имена на бичетата и теличките. А козите изядоха цяла цигара и от ноздрите им излизаше дим. Сега цялото стадо се извърна към него, и козите заблеяха, познаха го, и бичето, дето го нарекоха Чакал, се затича право към Колка… А най-странното беше, че злобната крава Машка, която по-рано, щом видеше Колка, насочваше рога, сега замуча, сякаш го викаше, и то съвсем добродушно: „Му-мууу!“ Призна го най-сетне. Ама каква полза. Виж, да можеше да му каже къде се губят Регина Петровна и малките мъже! И изведнъж си спомни: няма ги магаренцето и каручката!
Ама, разбира се, тя е тръгнала да ги прибере от колонията! Сашка веднага щеше да се сети! Сигурно е отишла до гарата и като не ги е намерила, е запрашила към колонията! А той, мързеливец, такъв, се излежава и спи тук!
Колко не му се искаше да се връща през селото до колонията! Но си представи съсипаните, изоставени сгради, а сред тях обърканата, уплашена Регина Петровна — търси него и Сашка! Нали заради тях е отишла на това гибелно място, където чеченците още обикалят с конете си, а той, Колка, още се колебае, още се тормози — да иде, или да не иде!
Кой ще я спаси сега, ако не Колка!
За последен път се огледа наоколо, дано зърне нещо. Защото много трудно преодоляваше нежеланието си, въпреки че сам се мъчеше да се успокоява. Пък и нещо го възпираше, не можеше да разбере какво.
И чак когато излезе и крачи около половин час по топлия, нагрят през деня път, се сети: искаше да види налице ли са техните красиви дрехи. Жълтите чепички, ризките и панталоните, пъстрите „тютюбейки“… Или са ги задигнали? Сега обаче, докато се търсят с Регина Петровна, вече няма как да не ги задигнат!
Здрачът вече се бе сгъстил, когато мина покрай гарата. Ешелона с военните вече го нямаше. Затова пък по пътя, имаше много следи и царевицата встрани беше изпотъпкана и изпокършена.
А по-нататък замириса на изгоряло. Колка не разбра защо мирише, виж, Сашка моментално щеше да се сети. Сашка щеше само да си помръдне мозъка и да установи: „Ей, знаеш ли, те горят реколтата! За да прогонят чеченците от гъсталаците!“
Това си помисли Колка и едва после схвана, че си го помисли той, той, а не Сашка.
Все по-силно миришеше на изгоряло, пушекът вече пълзеше над пътя като ниска виелица. Очите на Колка се просълзиха и го заболяха. Търкаше ги, а когато вече ставаше непоносимо, лягаше с лице към тревата и му олекваше.
Натъкваше се на голи, изгорени места. Встрани и особено отпред по небето играеха алени езици и дори тук, на пътя, ставаше по-светло от тези езици.
А после Колка стигна до огъня. Останките от трева тлееха, димяха стъблата на слънчогледите — алени, нажежени върлини. Тук вече въздухът беше толкова горещ, че Колка си закри лицето с ризата, за да не му обгори веждите. И ресниците му станаха лепкави, сигурно и те бяха опърлени.
