Тогава легна на земята и се замисли: да иде ли в колонията или не? Ако иде, може да изгори. А ако не иде, ще излезе, че е изоставил Регина Петровна и малките мъже сами сред тези пламъци и опасности.
Полежа, отпочина си, олекна му. Реши, че трябва да иде при Регина Петровна. Не може да не иде. Сашка би отишъл.
Сега огънят просветваше от всички страни и на Колка му се гадеше от пушека. С пепелта, с миризмата някак си свикна, почти свикна, само че му беше чудно как тъй наоколо има много огън, а хора — никакви.
Друго беше, когато пътуваха със Сашка, тогава не искаше да среща хора. А сега също толкова силно искаше да срещне.
Поне веднъж.
Поне един човек.
Ех, да можеше да се случи така: върви си по пътя, а насреща му — Регина Петровна води магаренцето! Малките мъже уплашено се оглеждат в каручката, а и тя се озърта, страх я е от огъня! А Колка й вика: „Ху из ху? Не бойте се! Аз съм тук! Аз съм с вас! Заедно не е страшно! Вече знам как да минем през огъня! Сега, ей сега ще ви отведа с малките мъже до помощното стопанство, а пък там е истински рай! Сто години да живееш — никакви пожари, никакви чеченци!“
Колка се съвзе, гледа: лежи насред пътя, изглежда, се е отровил от пушека. Не помнеше как е паднал. Главата му се цепи, аха-аха ще повърне. Опита да стане, не можа. И краката му не искат да вървят. Погледна напред: господи, покриви на къщи. Березовска! Ето я! На две крачки! Ще допълзя, ако ще, и на четири крака…
А тук вече имаше градини, дървета, храсти, огънят не можеше да проникне през тях. Как бе стигнал до някакъв кладенец, Колка не помнеше. Дълго спуска веригата, а да я вдигне, не му стигнаха силите. Два пъти изважда кофата до средата, а тя се изскубва от ръцете му и пада долу.
Колка се наведе над кладенеца, взе да вдишва дълбоко. Въздухът беше влажен, студен, само да не падне. Овърза крака си с веригата и дълго лежа на ръба, главата вътре, а краката — вън.
Поолекна му. Само все още малко му се гадеше.
Отново потътри нозе. Покрай нивите, покрай гробищата — тук изведнъж му се стори, че това изобщо не са гранитни стълбчета, а редица чеченци… Неподвижната тълпа е замряла, щом е видяла Колка, сподиря го с очи… Какво му се привижда! Дали вече не се побърква? Затвори очи, прокара ръка по лицето си, пак погледна: каменни стълбчета, никакви чеченци. Но за всеки случай ускори крачка и не свали очи от тях, та, не дай си боже, да не се превърнат отново в чеченци! Огънят не беше стигнал до колонията, тук нямаше нужда нито да закрива главата си с ризата, нито да ляга на тревата. Само дето беше изчернен целият, знаеше това, макар че не можеше да се види. Ако го срещнеше някой, сигурно щеше да си помисли, че самият дявол е изскочил от преизподнята. Но онова, през което бе минал Колка, си беше наистина преизподня.
Не си спомняше как е стигнал до Сунжа. Наведе се над жълтеникавата, плитка речица, дълго лежа и често-често си потапя главата.
Лежа така, докато наоколо взе да се прояснява. И тогава се изненада: беше утро. Грееше слънчице. Чирикаха птички. Шумеше вода. От ада — направо в рая. Само че трябваше да бърза за колонията, там го очакваше Регина Петровна. Докато огънят не е стигнал дотук, по-скоро трябва да я спаси. А той какво — направи си едно приятно къпане!
Колка въздъхна и тръгна, дори не изстиска дрехите върху себе си. Сами ще изсъхнат, но не влезе в колонията през вратата, а през своята пролука в плета, така беше свикнал, пък и му се видя по- безопасно.
Тук нищо не се бе променило от деня, когато идваха със Сашка. Само насред двора видя потрошена военна каруца, килнала се на една страна, а до нея могилка. В могилката беше бучната дъсчица, а на нея бе написано с химически молив:
Пьотър Анисимович Мешков. 17.10.44 г.
Колка завря нос досами дъсчицата. Два пъти прочете буква по буква написаното, докато схвана: ама това е директорът! Това е неговият гроб! Ако бяха написали „чантичката“, по-бързо щеше да се сети. Ето, значи, какво е станало. Убили са го, значи. Може да убият и Регина Петровна…
Изправи се насред двора и силно, колкото му глас държеше, се провикна: „Ре-ги-на Пет-ров-на!“
Отговори му само ехото.
Разтича се по всички етажи, по всички помещения, запрепъва се в разхвърляни предмети, без да ги забелязва. Тичаше и отчаяно повтаряше: „Регина Петровна… Регина Петровна… Реги…“
Внезапно засече. Спря се като вкаменен. Разбра: тук я няма.
Изобщо не е идвала тук.
Стана му тъжно. Стана му самотно. Като в клопка, в която се е напъхал сам. Втурна се навън от двора, но се върна, помисли си, че няма да може отново да мине през огъня. Силите няма да му стигнат. Може би с нея, с Регина Петровна, и с малките мъже би минал… Заради тях би минал, за да ги спаси. А за себе си няма сили.
Полегна в едно ъгълче, вътре, на пода, без нищо да си постеле отдолу, макар че наблизо се търкаляше дюшек, имаше и възглавница. Сви се на клъбце и потъна в някаква забрава.
От време на време се съвземаше, тогава викаше Сашка, викаше Регина Петровна… В този живот нямаше друг човек, когото да повика.
Струваше му се, че са наблизо, но не го чуват, викаше от отчаяние, а после застана на четири крака и скимтеше като кученце.
Струваше му се, че спи, спи много дълго и все не може да се събуди. Само веднъж през нощта, без да разбира къде е, чу как някой често и тежко диша наблизо.
— Сашка! Знаех, че ще дойдеш! Аз те чаках! Чаках те! — каза той и заплака.
XXIX
Отваряше очи и виждаше Сашка, който му тикаше в лицето тенекиено канче. Колка въртеше глава и водата се изливаше по лицето му.
Сашка, ломотейки неразбрано, настояваше: „Хи… Хи… Пие, защото умира съвсем… Трябва пие водата… Хи… Разбира, хи…“
Колка правеше по няколко глътки и заспиваше. Да можеше да каже на Сашка колко смешно произнася думата „умира“, но нямаше сили. Нямаше сили дори да си отвори очите. Не му беше сега до „хи-хи!“.
Сашка завиваше брат си с нещо топло и изчезваше, за да се появи отново с канчето си.
По едно време Колка отвори очи и видя непознато лице. По-точно, лицето му беше познато, защото и Сашка, когато му тикаше канчето до устните, изглеждаше някак странен, мургав, с широки скули… Но по- рано това, кой знае защо, не смущаваше Колка. Сашка е такава умна глава, че може да си измисли какво ли не лице.
А сега Колка само веднъж го погледна и разбра: това не е никакъв Сашка, а е чуждо момче с прогорена ватенка до голите колене — клечи пред него и нещо ломоти.
— Хи, хи — ломоти. — Бениг… Трябва яде. А не умира…
Колка затвори очи и отново си помисли, че това не е Сашка. Ами къде е тогава Сашка? И защо този чуждият, мургавият, е взел новото лице на Сашка и говори с новия ломотещ език на Сашка? Колка не можа нищо да измисли и заспа. А когато се събуди, веднага попита: — Ами къде е Сашка?
Не чу своя глас, но чу чуждия:
— Саск няма. Има Алхузур… Мене така викаш… Алхузур… Разбира?
— Не-е — каза Колка. — Ти ми извикай Сашка. Кажи му, че ми е зле без него. Защо си прави глупави шеги и не идва.
Само му се стори, че го каза. Всъщност нищо не каза, само измуча на два пъти. После отново заспа, привидя му се, че този мургав, чужд Алхузур му дава зрънце по зрънце грозде. Пъха му в устата и ядки от орех. Отначало ги сдъвква, а после ги дава на Колка.
По едно време каза:
