— А кой се крие там?
— Къде? — попита Колка.
— Ами под дюшека.
— Под дюшека ли?
Протакаше, за да измисли по-добра лъжа. Сашка веднага щеше да я измисли, но след болестта Колка съвсем беше затъпял, главата му хич не работеше.
Изтърси първото, което му хрумна.
— А-а, под дюшека ли… ами Сашка! Брат ми… Сашка се казва. Болен е. — И за по-сигурно добави: — И двамата сме болни.
— Значи са ви оставили болни! — възкликна войникът и стана. — Пък аз вчера чух нещо, май се говореше… Бях на пост… Хем знам, че наоколо няма никого… че как така са ви изоставили самички?
Отиде при Алхузур и надникна под дюшека.
— Точно така! Че той има температура! Може да е малария! Гледай как го тресе!
Повъртя се, погледа Алхузур и пак го покри с дюшека. Тръгна навън, но се обърна, подвикна на Колка:
— Сега ще дойда.
Колка се притесни. Защо ще идва пак? Да не е усетил, че Алхузур не му е никакъв брат?
Но войникът се върна е една тенекиена паничка, от онези, познатите на Колка, преправените от консервени кутии, в нея имаше просена каша, а също и комат хляб. Сложи ги на пода пред Колка.
— Ето, значи… За тебе е. Дай и на него. А ето и лекарство.
Сложи до паничката шест жълти хапчета.
— Това е хинин, разбираш ли? Мнозина от нашите ги мъчи малария, а хининът ги лекува… Ти как се казваш?
— Колка — каза Колка. Сега нямаше смисъл да си променя името. Пък и как да се нарече? Алхузур ли?
— А аз съм боецът Чернов… Василий Чернов. От Тамбов съм.
Войникът постоя до Колка, май не му се тръгваше. Подсмърчаше и нажалено гледаше болния.
На тръгване каза:
— Хем, Колка, да не изядеш всичко сам… И на брат си остави… Пък аз, значи, ще пратя санитарите… Утре. Е, хайде със здраве!
Чак когато се стъмни, Алхузур надникна през една пролука изпод дюшека. Искаше да се убеди, че войника вече го няма.
Колка му извика.
— Излизай… Няма от какво да се боиш! Я виж боецът Чернов колко ядене донесе! На тебе и на мене…
Алхузур гледаше през пролуката и мълчеше. Дюшекът помръдна върху него.
— Ще ядеш ли? — попита Колка. — Каша?
Алхузур се поизмъкна малко и поклати глава.
— Просена е! — добави апетитно Колка. — С хляб! Ти някога ял ли си просена каша?
Алхузур се поотви, погледна паничката и въздъхна.
— Хайде… Хайде… — каза Колка със заповедния тон на боеца Чернов. — Той нареди да ядем.
Алхузур се повъртя, повъздиша. Но не смееше да излезе изпод дюшека. И запълзя към Колка, както си беше, с дюшека на гърба, за да се скрие в случай на опасност. Сигурно си мислеше, че така е по-добре защитен.
Колка разчупи хляба на две и раздели хапчетата. Паднаха им се по три.
Посочи хляба и попита:
— Вие как му казвате?
— Бепиг…
Алхузур залапа хляба.
— Не бързай, яж с каша — посъветва го Колка. — С каша повече засища! А вода ще донесем после от Сунжа…
— Солжа… — поправи го Алхузур. — Дува река, тъй казваш…
— Ами две ли са? — учуди се Колка и опита кашата.
— Един, но също дува.
— Има две корита, така ли? — учуди се Колка. — Също като нас със Сашка… Както бяхме… И ние сме двама, но като един… Изобщо, Солжа!
Гребяха си каша с ръце, изядоха всичката с пръсти, та чак кутията лъсна. Да имаше коричка, но коричките ги изядоха предварително. Накрая доволни се спогледаха.
— Сега ти си ми брат — каза Колка, след като помисли малко. — С тебе сме Солжа… Утре ще дойдат да ни вземат и като те питат как се казваш, кажи, че си Кузмин… Ще запомниш ли? Инак си е Кузминче, ама… А хлябът само за мене и тебе е бепиг, а за тях си е хляб… Да не се изтървеш, ей… Сега си Сашка Кузмин, разбра ли!
— Аз Саск… — потвърди Алхузур. — Аз брат Саск…
Въздъхна и попита:
— А дуруго брат Саск каде?
— Замина — отговори Колка. — Замина с влака към планините.
— И аз замине — заяви Алхузур. — Аз бяга… От боец…
— Защо? — не го разбра Колка. — Бойците са добри… Боецът Чернов ни даде каша.
Алхузур затвори очи.
— Боец чурт събарял…
— А, гробовете ли? Ами да ги събарят, нас какво ни засяга!
Но Алхузур си знаеше своето:
— Лош, кога събарял чурт… лош…
Той извъртя очи, за да покаже о целия си вид колко е лошо това.
— Брей, какво се разхленчи! — скастри го Колка. — Лош, та лош. На гроба не може да му бъде зле! Той е мъртъв!
Алхузур източи устни на тръбичка и с тази смешна физиономия произнесе напевно:
— Камък няма, гроп-чур-няма… Няма и чечен… Няма и Алхузур… Защо аз, защо аз?
— Аз пък ти казвам — ядоса се Колка, — щом ме има мене, значи и тебе те има. Има ни и двамата. Разбираш ли? Като твоята Солжа.
Алхузур погледна небето, зачернило прозореца, посочи го с пръст, после посочи себе си:
— Алхузур при чечен — питица, така казваш. Той лети… Планина. Дада-бум! Нана-бум! Алхузур не летял планина и него… бум.
Той изразително насочи пръст, като изобразяваше пистолет.
XXX
В Москва, в Лефортово, зад студентските общежития на Московския институт по енергетика, има една четириетажна тухлена обществена баня. Всяка сряда тук се събира голяма компания любители на руската баня. Студенти, пенсионери, военни.
Тук ме доведе веднъж един приятел, полковник. Беше началото на март. Представи ме на някакъв човек в пенсионна възраст, як, но с коремче, и му каза:
— Ето, Виктор Иванич… Трябва да му покажа (тоест на мен) нашата баня, и то от игла до конец.
Виктор Иванович беше със скиорска шапка, а на краката със сандали.
Той ми подаде две дъбови метлички — сам ги правел! — и ме поведе към парилнята, като пътьом ми нареди да ги топна в студеното басейнче, после хубавичко да ги изтръскам, да не останела влага по тях. С тези метлички в парилнята можеше да се диша — със свряно в тях лице, докато от всички страни ни бе притиснала, обвила страшна жега. Тук всички, налягали по наровете, се познаваха, все си подвикваха. На някого викаха: „Коля, дай още! Ех, да имаше мента! Евкалипт! Витя! Нямаш ли случайно евкалипт?“
