А после ме простряха на каменна пейка, вече вън от парилнята, и двамата, Виктор Иванович и моят приятел, се захванаха да ми покажат всичките си магии, най-много се стараеше Виктор Иванович. Постави две тасчета едно в друго — с вряла вода, а отгоре трето — със сапунена пяна. Потапяше двете метлички във врялата вода и бързо ги прехвърляше върху тялото ми. Притискаше ги към хълбоците, към гърба ми, към гръбначния стълб, до болка попарваше кожата ми и шепнеше: „Търпи… Търпи…“ Напарваше ме все повече и повече и накрая сигурно не бих издържал, но очевидно тъкмо в това се състоеше изкуството му — той знаеше мярката, знаеше къде е границата!
А после те търкаха, сапунисваха, галеха с пръсти всеки мой мускул, всяка жилчица, дълго разтриваха ръцете ми от китките до раменете и краката от пръстите нагоре до колената, а после и веждите, и бузите, нежно, от носа към слепоочията, после ме изплакваха с вода, ту гореща до краен предел (но нито веднъж не надскочиха този предел!), ту пък студена, също до границата на възможното.
И отново по радикулитния ми кръст заиграваха горещите метлички, нали тъкмо затова бях дошъл в тази баня: радикулитът ме беше измъчил…
За радикулита си трябва да ви обясня специално, той ми е стар, закоравял… Нося си го, откак веднъж като малък лежах в една вада насред изсъхнала царевична нива… Гонеха ни конници. Един кон мина на сантиметър от главата ми. Чувствувах с тила си как пристъпва и диша шумно, подвява косата на тила ми… Но се смрачаваше и ездачът не можа да разбере защо конят му тъпче на едно място. Нейде отдалеч го извикаха провлачено, на чужд гърлен език, на помощ го викаха — бяха хванали някого! И той препусна, като шибна своя муден кон.
Та оттогава ме мъчи, страшно ме мъчи, тази неумолима болка в гърба… И да е жива банята, да е жив Виктор Иванович, моят спасител.
А през кратката Почивка, блажено отпуснати, моите нови приятели извадиха водка, купиха биричка от баняджията: по рубла бутилката, а Виктор Иванович извади малко пушени гърди, зелен лучец и буркан кисели краставички… И всички тихо и кротко, увити в чаршафите, си сръбнахме по чашка, види се, също според ритуала.
Виктор Иванович заразказва как приготвя дъбови метлички, как ги накършва, после ги притиска с нещо тежко, после ги суши на балкона и ги прибира в найлонова торбичка… Стигат му тъкмо до следващия сезон!
— Значи до лятото? — попита моят приятел, полковник от танковите войски.
— Ей, каква младеж! — каза Виктор Иванович и поклати глава. — За всичко трябва да ви учим, нищо не знаете! До Света троица! Чували ли сте за такъв празник?
За последен път влязохме в парилнята — за лустросването! А после си допихме, облякохме се и излязохме. Но аз разбрах, че ритуалът още не е приключен. Те влязоха в същата тази баня, но от обратната й страна. Виктор Иванович изчезна зад една мръсна врата, но скоро излезе и ни повика: „Насам! Давайте насам!“
В някаква доста занемарена полусутеренна стаичка до шперплатово тезгяхче седяха двама, пиеха си: бяхме ги видели в банята… А до тях беше застанал нисичък човечец със зимна ушанка и ватенка.
— Какво става, Николай Иванович, ще има ли? — попитаха го моите хора.
— Ще има, ще има — отговори угрижено той. — Ето, ако искате тук, ако искате, в другото помещение…
— Ако може, в другото… — каза Виктор Иванович. Произнесе това някак заповеднически.
Поведоха ни по отрупан с дърводелски изрезки коридор и ни оставиха в друг килер, малко по-широк от първия. И тук имаше шперплатов тезгях и сандъци вместо табуретки. Николай Петрович излезе и се върна с бутилка и чаши.
Докато наливаше, Виктор Иванович кимна към коридора и каза:
— А тези… наши са! Единият е подполковник, а другият не си спомням… Май беше от интендантските служби…
— А вие от кои сте? — кой знае защо, попитах аз.
Той не отговори, а извади книжка на участник във войната.
— Ето — каза. — От началото до края.
Пихме. Той сръбна саламура от буркана, сдъвка коричка хляб и добави:
— Още от парада през четирийсет и първа… А после къде ли не… Бях автоматчик… И на Кавказ… Откарвахме онези, черните. Бяха се продали на Хитлер! Техният републикански прокурор бил назначен за генерал против нас…
Той наля отново. И отново пихме.
— Един февруари, някъде след двайсети, спомням си, по случай празника ни заведоха в едно село, уж за почивка. А на председателя на селсъвета казали: в шест сутринта ще има митинг, всички мъже да се съберат пред твоя селсъвет. Ще им поговорим и ще ги пуснем. Та събраха се те на площада, а ние още от тъмно бяхме блокирали всичко наоколо и веднага, още преди да се опомнят, хайде в камионите и под конвой! После вече и по къщите. Десет минути за приготвяне и ги натоварихме! Цялата акция мина само за три часа. Е, пък тия, дето избягаха… Бяха се разбеснели, не е за разправеше… Гърмяхме ги по планините… Е, и те, разбира се…
Влезе Николай Петрович, погледна празната бутилка и каза:
— Затварям, време е!
Станахме. Виктор Иванович ни поведе навън и продължи да разказва:
— Спомням си, движехме се покрай Аргун… Малка една рекичка… На магаренца, единайсет магаренца, а аз бях втори… Някакъв като ни запердаши от едно хълмче е картечница! Двама паднаха, а ние, останалите, допълзяхме до някаква скала! Нагласихме минохвъргачката, че като го зачесахме…
И изведнъж чух нещо познато, нещо, което бях чувал много, много отдавна. Сигурно пак там, на Кавказ.
— Всички, всички трябва да се разстрелят! Не ги доизтрепахме тогава и на, сега патим.
Отбихме се в някаква остъклена закусвалня и тя сякаш не случайно се изпречи на пътя ни. Развалихме една рубла на мокри дребни, оплакнахме халби, наляхме си бира от автоматите и седнахме на една непочистена маса да пием, като си взехме за мезе солени гевречета.
Наоколо се трупаха мъже, хората се поздравяваха, подвикваха си. И тук, като в банята, всички се познаваха и си разменяха по някоя дума.
До Виктор Иванович приседнаха двамина, сбръчкани, с дългополи старомодни балтони от дебело черно сукно. Представиха ми ги като „наши момчета“, редовни посетители.
— И те здравата са се били… — похвали ги Виктор Иванович. — Били сме в едни войски, обаче не сме се срещали… Абе изобщо тука има много от нашите!
Посочи с ръка наоколо и аз неволно се огледах. Наистина, освен студентите, които си личаха по възрастта и по дрехите, всички или почти всички останали бяха хора от типа на Виктор Иванович… Не толкова младолики, но инак също като него спокойни, или пък, да го кажа, благи наглед. И макар че бяха без пагони, чувствуваха се старите маниери… Школовката. И то каква школовка!
Виктор Иванович вече крещеше на старите си другари и едновременно хрупаше солено геврече, трохичките се ронеха по пода:
— Тия гадове ги помня, като че вчера беше… Имам грамота лично от другаря Сталин! Да!
Неговите кротки усмихнати приятелчета кимаха и протягаха халбите си с мътно питие, чукваха се всички в един миг, дружно.
Хем, не крия, и по-рано ми бе хрумвала, не можеше да не ми хрумне, мисълта, че всички онези хора, които бяха изпълнявали волята Му от Негово име, са живи, че съществуват някъде.
Живи са, но как живеят?
Не ги ли измъчват кошмари, не ги ли спохождат в среднощен час сенките на невинните жертви, за да им напомнят за себе си?
Не, не ги спохождат.
Поиграват си с внучетата и се събират, могат да се познаят по невидими за другите, но очевидни за тях белези. Печатът, оставен от тяхната професия, явно е неизличим.
И сплотявайки се по бани или пивници, те събират с глух звън немитите си халби и пият за своето здраве и за своето бъдеще.
