Регина Петровна се намръщи. Лицето й помрачня.
— Все така ли ще разговаряш с мене? А?
Точно тогава се върна Олга Христофоровна. Бавно приближи до бюрото си и тежко дишайки, попита:
— Е? Поговорихте ли си?
— Да, благодаря ви — побърза да каже Регина Петровна. — Може ли пак да дойда някой път?
— Не протакайте много — каза управителката и погледна Колка.
— Защо? Разпределят ли ги вече?
Управителката избъбра нещо неопределено. После се наведе до ухото на Регина Петровна и й пошепна нещо.
Регина Петровна учудено попита:
— А той откъде е?
Управителката сви рамене.
— Ще дойдат оттам и тогава ще решат. Затова ги държат и не ги пращат никъде.
— Добре — каза Регина Петровна. — Тия дни ще дойда пак… Е, довиждане. Коля?
Колка вдигна глава. За пръв път я погледна в очите. Така я погледна, че тя не издържа, отстъпи назад. А той бавно се извърна тръгна към вратата.
Вече на излизане чу как управителката каза:
— Това е нищо… Да бяхте видели другите!
XXXII
Няколко дни преди Новата, четирийсет и пета година — вече беше украсена и елхата в класната стая, и самодейците се готвеха, — пристигнаха двамина в кола, военен и цивилен, и веднага припряно се чу:
— Кузмини веднага в канцеларията!
Децата седяха до кревата на Муса, който изведнъж бе вдигнал температура, и го разтушаваха. Балбек разказваше своите легенди за батърите. Всички те бяха еднакви: батърът пораства, побеждава враговете и народът е свободен.
Точно тогава повикаха Кузминчетата, и то някак неестествено гръмко, като на пожар. Но на вратата спряха Колка, а Алхузур го отведоха сам. Колка заблъска по вратата и се разкрещя толкова силно, че вратата се отвори и един мъжки глас каза:
— Добре де, да влезе! Още по-хубаво, ако са двамата!
Колка нахълта в стаята и видя, че Алхузур седи на един стол насред стаята, пред него е застанал военният, а другият, цивилният, стои до прозореца. А този, плешив, с очила, с лъскави високи ботуши и с папка, говори ли, говори. Колка отначало не разбра какво говори той. После се сети, че преразказва на Алхузур историята на самия Колка. Откъде ли я е научил… Затова е плешив като Демян. Плешивите са големи хитреци, тъй каза Сашка!
Военният попита:
— Ами къде се срещнахте? Ти и Николай? В Березовска ли?
Алхузур не отговори.
Военният се обърна към Колка и мазно го попита:
— А ти не помниш ли къде се запознахте? Твоят приятел не иска да ми каже.
— Той не ми с приятел. Той ми е брат.
— Какъв брат? — оживи се военният. — Побратим ли?
— Той ми е роден брат — повтори Колка.
— Хайде де, роден! — насмешливо повтори военният.
— Да.
— А как се казва?
— Сашка.
— Той ли е Сашка? Я го погледни! — И както бе застанал над Алхузур, военният с два пръста го хвана за слепоочията и го извърна с лице към Колка. — Виж го колко е черен! А ти си светъл! Как може да сте братя?
— Ние сме истински братя — каза Колка.
Военният пошепна нещо на Олга Христофоровна и тя излезе.
Той продължи да се разхожда, крачеше със скърцащите си ботуши из стаята и сякаш от всички страни оглеждаше Алхузур. На Колка не обръщаше внимание.
А цивилният мълчеше. През цялото време мълчеше. Сякаш го нямаше в стаята.
Внезапно заедно с Олга Христофоровна влезе Регина Петровна.
— Седнете — предложи й военният и това прозвуча като заповед. — Били сте възпитателка в колонията край Березовска, така ли?
— Да — тихо отговори Регина Петровна и погледна Колка. Този път погледът й беше някак жален, умолителен.
— Спомняте ли си братя Кузмини, които са живели там?
Регина Петровна кимна.
— Добре ли ги помните? — попита военният и сърдито изгледа Регина Петровна.
— Да, помня ги — отговори тя.
— Ето, погледнете… Познавате ли ги? — Военният посочи с ръка Алхузур. Колка стоеше по-встрани.
— Да — едва чуто промълви Регина Петровна.
— Кой е този? — И военният посочи с пръст Колка. Регина Петровна помълча и каза:
— Мисля, че е… Коля.
— Аха — кимна доволен военният. — А този? — И посочи Алхузур.
Регина Петровна продължаваше да гледа Колка.
— Мисля… — подзе тя и се запъна.
— Мислите? Или сте сигурна?
Регина Петровна не отговори.
— Хайде, чакам! Говорете! — каза високо военният и многозначително погледна цивилния. Оня не реагира.
— Това е… Саша… — със слаб глас промълви Регина Петровна.
— Сигурна ли сте, че е именно Саша, неговият брат?
Регина Петровна една-едва кимна.
— Добре ли помислихте, преди да отговорите на въпроса ми? — Военният застана зад гърба на Регина Петровна и сега говореше с нея, сякаш обръщайки се към тила й. Регина Петровна уплашено, рязко се извърна с лице към него.
— Какво? — попита и веднага повтори, малко нервно: — Да. Разбира се, че съм сигурна. Наистина, те бяха много, отначало ги бърках…
— Значи може да се предположи, че и сега е възможно да ги объркате? — надвиснал над главата на Регина Петровна, настояваше военният. Дори Колка се умори от неговия праволинейно твърд тон. Сякаш всички тях, разпитваните тук, ги режеха с тъп трион.
Регина Петровна въздъхна. Сигурно много й се пушеше.
— Не, мисля, че…
— Пак мислите! Ами не мислете! — неочаквано присмехулно я посъветва военният. — Вие сте възпитателка, нали? И сигурно сте учили децата да не лъжат? Как тъй сега вие — и то пред тях! — лъжете?
— Не лъжа — сведе очи като провинила се ученичка Регина Петровна.
— Много добре! — каза военният и направи няколко крачки из стаята. — Значи казвате, че е възможно да объркате децата, и затова не сте сигурна, че тези деца пред вас са братя? Правилно ли ви разбрах?
Регина Петровна не отговори.
— Нали така? — Военният повиши тон и изведнъж докосна с длан тила на Регина Петровна. Тя трепна, но не се отдръпна.
