— Ето! — каза запъхтяна. — Това са костюмите! Онези, дето ви ги подарихме, на тебе и на Сашка! — И понеже Колка мълчеше, тя завърши умолително: — Вземи ги! Там, на новото място…
И сложи пакетите на пода до Колка.
Помълчаха, загледани един в друг.
— Не знам къде ви водят… — каза тя, без да откъсва очи от Колка. — Кой знае защо го пазят в тайна… Каква глупост. Но ти пак си помисли. Защо не останеш при нас, а? Ние с Демян Иванич обсъдихме, той няма нищо против да те вземе… — Тя се поправи: — Тебе… и това момче…
Колка поклати глава.
Регина Петровна въздъхна. Бръкна да си извади цигара, но я счупи и я захвърли.
— Е, добре — каза тя. — Защо не ми напишеш писмо, а? Когато пристигнеш?
Колка отново поклати глава.
Внезапно Регина Петровна протегна ръка и го погали по главата. Той не успя да се дръпне.
— Добре. Сбогом, приятелю! — тръгна и изведнъж се обърна. — Можеш ли да ми отговориш на един въпрос?
Колка кимна. Знаеше какво ще го пита и бе очаквал този въпрос.
— Къде е брат ти? Имам предвид истинския Сашка… Къде е той?
Колка погледна в очите тази най-красива на света жена. Колко я бе обичал! Колко я бяха обичали и двамата! А сега… Сашка може би щеше да й прости бягството, но Колка не можеше… Ала не можеше и да не й отговори. И тогава каза:
— Сашка замина.
— Далече ли?
— Далече.
— Е, слава богу! Значи е жив… — възкликна тя.
Регина Петровна скочи от стъпалото: дадоха път на влака.
А Колка веднага се спусна във вагона, дори не се сети за пакетите. Страхуваше се, че Алхузур ще се чувствува зле без него.
Но Алхузур гледаше през прозореца и нещо се бе умислил. Сега и двамата се загледаха през прозореца. Там бе останала жената и макар че вятърът духаше силно и й беше студено, гледаше към вагона и не си тръгваше.
Най-сетне влакът пое.
Вагонът се заклати и потегли бавно. Жената замаха с ръка.
Колка долепи лице до стъклото, та още веднъж, за последен път, да погледа Регина Петровна. Стори му се, че тя нещо извика. Той поклати глава. Това означаваше, че не чува. Но тя можеше да го разбере и другояче. И все пак продължи да вика, ускори крачка. А после се затича…
Шалът й се смъкна, откри черната й коса. И палтото й се разкопча. Тя не почувствува. Тичаше сякаш след щастието си… И викаше, викаше…
И тогава Колка й махна и кимна, сякаш бе разбрал нещо. Повече не я видя. Качи се на нара, легна до Алхузур и го прегърна. И кой знае защо се разплака, притиснат до рамото му. Алхузур го утешаваше, говореше му:
— Защо плакал! Недей!… Ние ще пътува, ще пътува, ще пристигне, а? Ще бъде заедно, а? Цяло живот заедно, а?
Колка не можеше да се успокои, плачеше все по-силно и само влакът тракаше, като че потвърждаваше: „Да-да-да-да-да-да.“
Послепис към българския читател
Още през 1963 година в сборника на издателство „Народна култура“ — „Млада съветска белетристика“, бяха преведени мои разкази за трудното военно детство. Преди това те бяха печатани и в други вестници и издания, включително във вестник „Работническо дело“.
Тази повест е пряко продължение на онези разкази и на още една, засега непозната, на българските читатели повест, написана през седемдесетте години: „Войникът и момчето“.
Оказа се, че поне веднъж на десет години съм се обръщал към най-трудната за мен тема, темата на войната: в началото на шейсетте години именно чрез онези „малки разкази“, през седемдесетте — чрез „Войникът и момчето“, само че този път това бяха спомени за Кавказ, където през лятото на четиридесет и четвърта година ме бе захвърлила съдбата. С една дума, повестта е написана върху жизнен материал, не ме бива да измислям. Пък и по моите отклонения, които са нещо като ключ към събитията на Кавказ от онова време, проницателният читател ще разбере, че авторът и героите му до голяма степен съвпадат.
Разбира се, питат-ме — много често ме питат: „Вие Колка ли сте? Имал ли сте брат близнак?“
Никога не съм имал брат близнак. А на въпроса, кой съм аз в повестта, ще отговоря с думите на моя герой Колка: „Аз съм двамата.“ Нали и близнаците ми са двама, ала сякаш с една душа, тъй че, когато единият загине, трябва да загине и другият…
Разбира се, патосът на моята повест е насочен не към миналото, а към бъдещето — тя призовава към мир и дружба между народите. А това, мисля, е един от основните световни проблеми на нашето време. В трагедията, която се разигра тогава пред нашите очи — а аз не само я наблюдавах, бях и нейна жертва, — възрастните ожесточено се убиваха един друг и само любовта и братството можеха, да спасят света.
Това правят моите герои Колка и Алхузур. В страшния свят на възрастните те стават кръвни братя, както стават братя децата от грозненския разпределител, където по волята на случайността, а може би и не толкова случайно, кримският татарин, ногаецът, волжката немкиня, чеченецът и руснакът живеят като едно семейство. Всички те са жертви на Сталиновия геноцид, на едно насилие над народите, извършено по волята на Сталин през четирийсет и четвърта година. Цели народи, между които и чеченският, и ингушкият, бяха прокудени от земите си и откарани в Казахстан и Средна Азия. При преселването загинаха много хора, по някои данни — 50% от чеченцитс. И първо, естествено, най-слабите: децата и старците. През 1957 година с указ на Върховния съвет те бяха върнати по родните им места.
И макар че не можах да видя това обратно преселване на народите, все пак написах няколко реда за надгробните камъни, върнати на гробищата. А в малката глава „Банята“ се опитах да обрисувам доста конкретно образа на хората, извършили от името на великия вожд на всички народи това престъпление.
В новогодишния брой на „Литературная газета“ писах, че сега хората посещават концертните зали, за да чуят не известни естрадни певци, а писатели — както и в „Огоньок“ читателската поща е много по- интересна от похожденията на нашия любимец Мегре.
По време на една среща с читатели получих следната бележка: „Ние не идваме на вечер на въпроси и отговори. Идваме, за да се срещнем с вас, да се почувствуваме най-сетне хора.“
Сигурно е истина.
Но и ние, писателите, също ходим на такива среши, за да се почувствуваме най-сетне писатели!
Пътят на тази повест до публикуването й беше дълъг: седем години. Но не бих казал, че и тя е събирала прах по полиците като прочулите се днес филми и е очаквала своя час. Нищо подобно! През тези седем години я прочетоха над петстотин души и много от тях, като Евтушенко например, по онова още твърде опасно време ми написаха писма. Тези писма ни помогнаха да живеем — на мен и на моята повест.
И сигурно не случайно книгата, в която излиза повестта, започва с посвещението ми на тези хора: „Посвещавам тази повест на всичките й приятели, на онези, които приеха като своя собствена тази безпризорна рожба на литературата и не оставиха автора й да изпадне в отчаяние.“
В едно свое писмо ученичката Светлана Давилова от Ленинград ме пита: „«Човечност», «хуманност», «милосърдие» — нима може да има нещо по-важно от това?“
Не, не може — отговарям аз.
Именно затова написах моята повест.
