А след месец и десет дни от детската клиника номер шестнайсет в град Грозни прехвърлиха децата в детския приемателен пункт, където временно живееха уловени и събрани безпризорни преди изпращането им в различни колонии и интернати.
Запомнил съм този дом, който се намираше на тиха уличка в краен квартал и заемаше дървеното здание на бивше училище.
Тук нищо не се учеше, но в стаите имаше чинове и тъй като липсваха маси, на тези чинове ни хранеха, даваха ни познатата трахана: брашно с вода и лук, а в някои редки щастливи дни — измръзнало черно картофче… Към сутрешния чай имаше по две фурми или по десет стафидки, вечер — парченце вмирисана сельодка и пак чай. Понякога каша — в празник или в неделя.
В нашата спалня живееха деца от различни националности.
Веселият, пъпчив, тромаво дългунест татарин Муса. Той обичаше да разиграва всички, но ядосаше ли се, беше способен и да заколи някого, пребледняваше и скърцаше със зъби. Муса помнеше своя Крим, кирпичената, измазана с глина къщурка встрани от морето, на планинския склон, и майка си и баща си, които се занимавали с лозарство.
Балбек беше ногаец. Никой от нас, пък и самият Балбек, не знаеше къде се намира неговата родина, Ногая. Беше нисък, скулест, честен. Веднъж те с Муса опитаха да разговарят всеки на своя език и май донякъде се разбираха. Двамата умееха да играят на ашици. Балбек ни учеше да псуваме на ногайски…
Лида Грос, която бе попаднала в момчешката спалня, защото беше единственото момиче, а нямаше как да живее сама в другата студена спалня, искаше да я наричаме по руски: Гросова. Тя знаеше всички лекарства, беше много спретнато момиче и застилаше леглата на всички. И пода метеше. За миналото си помнеше само, че е живяла край някаква голяма река, но една нощ дошли хора, които им наредили да заминат другаде. Майка й плакала от страх. А после във влака на майка й станало зле, изнесли я, слязла и Лида; намерили я вече умираща в някакво чуждо градче, на гарата…
В нашата стая живееха и двама братя, Кузмини, ние им казвахме Кузминчета. Впрочем те не си приличаха, ама никак: единият беше светъл, чипонос, русоляв, а другият черен, късо подстриган и черноок, и по руски говореше едва-едва…. Но Кузминчетата под път и над път повтаряха, макар никой да не ги питаше, че са родни братя!
В съседната стая живееха арменци, казахи, евреи, молдовани и двама българи. А в по-следващата живееха слепите.
Слепите деца живееха тук отдавна, личеше си по това как сами намираха пътя до столовата и спалнята, знаеха местата си на масата и дори можеха да се разхождат по улицата, все покрай оградата.
Успяхме да се запознаем с един от слепите, казваше се Антоша. Беше дребничък, лицето му бе осеяно с черни точици като сачмички. Антон ни разказа, че намерил една граната и се опитал да я разглоби. При това ни показа ръцете си, липсваха три пръста от лявата и два от дясната му ръка.
Антон донесе някаква странна книга с малки пъпчици и като прокарваше пръст по тях, ни прочете няколко реда.
— Когато порасна, ще си намеря папагал и ще продавам късметчета на пазара — каза той. — Много от нашите са гледачи на пазара. Ако ти кажа колко пари бичат, луд ще станеш.
Кузминчетата спяха заедно, на един креват, беше декември, нямаше сняг, но много духаше и в спалнята беше адски студено.
И те като всички нас очакваха новата си съдба.
В детските приемателни пунктове съдбите кривваха по различни пътища: едни деца ги изпращаха в разпределители и колонии, други в детски домове, а някой — във фабрично-заводски и занаятчийски училища, ако бяха на подходяща възраст.
Но ставаха и чудеса: някои ги откриваха родителите им или някакви роднини, или пък чужди хора, които имаха жилища и можеха да хранят и обличат дете, вземаха да отглеждат някой наш.
За случаи като тези се разправяха много слухове и легенди. Как да е другояче! Живееш като заек, изложен на пазара в кошница: ще те купят ли, няма ли? И току-виж, появил се вълшебникът и те отвел. Къде — няма значение. Важното е, че те взема оттук. И то завинаги. Фантазьорства ли? Но нали и безродните трябва да си имат приказка? Как ще живеят, ако не вярват в някоя приказка?
Веднъж в разпределителя дойде някаква жена и извикаха Колка при управителката. Всички някак се оживиха и все гледаха да се въртят край кабинета. Представете си, че и тях ги извикат! Никой не се съмняваше, че тази жена иска да осинови Колка.
Алхузур не изоставаше дори на крачка от Колка, но в кабинета не го пуснаха. Колкото и да крещя и да бесня, затвориха вратата и той остана сам.
Впрочем Колка успя да му прошепне:
— Не бой се, няма да замина без тебе!
Управителка на детския приемник беше една дебела възрастна жена, Олга Христофоровна. Фамилното й име беше Мюлер. До нея — Колка видя още от вратата — седеше Регина Петровна, отслабнала, но красива. Върху косата й беше метнат шал, в ръката си държеше цигара.
Олга Христофоровна каза:
— Кузмин ли си? Ето, тук… питат за тебе!
Колка застана насред стаята — имаше бюро, накапано с мастило, шкафче и три еднакви стола — и заби поглед в земята.
— Доколкото разбирам, вие се познавате? — попита управителката.
Колка мълчеше.
Олга Христофоровна хвърли поглед към Регина Петровна и добави:
— Можете да си поговорите тук…
Надигна се тежко и излезе. От коридора се опита да се измъкне Алхузур; той закрещя през вратата: „Аз съм тук! Тук съм!“
Някой отвън плътно затвори вратата.
— Е, здравей — каза Регина Петровна и се усмихна. Угаси цигарата, стана и тръгна към Колка. Но Колка не помръдна, изобщо сякаш не беше тук. Лицето му изразяваше тъпо безразличие.
Регина Петровна спря, поколеба се и все пак отиде до Колка, сложи ръка на рамото му. Той потрепери и се дръпна назад. Чуждата ръка му пречеше.
— Ама какво ти е? Коля? Не ме ли позна?
— Не — каза той.
— Не ме познаваш? — повтори тя със застинала усмивка.
— Не.
Тя пресилено се разсмя.
— Не ме баламосвай… Между другото, ху из ху… Наистина ли си Колка?
— Не.
— Значи си Сашка, така ли?
— Не.
— А къде е… другият?
Колка погледна в краката на Регина Петровна и въздъхна.
— Добре, седни! Седни! — каза Регина Петровна и също седна. Колка се закрепи на крайчеца на един стол. Но приседна така, че ако се наложи, да скочи и да избяга.
— А аз ви търсих! — Регина Петровна извади цигара и се помъчи да я запали. Ръцете й трепереха. Колка ги погледна и извърна очи.
— Тогава ме откара Демян… Иванич — продължи Регина Петровна и дръпна дълбоко от цигарата. — Дойде с талигата и каза, децата изчезнаха. А ние, рече, трябва да бягаме, чеченците нахлуха в долината. Сложихме малките мъже на талигата, и двамата бяха болни след рождения ден, и — към гарата… На влака… А после се опомних, исках да се върна, но Демян Иванич не ме пусна. Там се водят боеве, така каза. Там отдавна няма никого… И не щеш ли, намерили те… Между другото, кое е това момче отвън? — попита Регина Петровна и кимна към вратата. — Нов твой приятел ли е? Струва ми се, че съм го виждала някъде…
— Не знам — каза Колка.
