— Не — каза и погледна Колка.
— Какво „не“! Какво „не“! — кресна военният и тупна с длан по папката, която държеше в ръка. Чу се силен плясък. Всички се стреснаха.
— Не… Тоест аз мога… Искам да кажа… Че те… Че те… са братя…
Военният вече не я слушаше, подреждаше листовете в папката.
Без да се сбогува, той излезе от стаята, чу се как колата тръгна.
Другите останаха. И цивилният. Всички мълчаливо зачакаха какво ще каже, а и той мълчеше. Възцари се мъртва пауза.
Олга Христофоровна се реши да се обърне към него:
— А вие… извинете, нямате ли въпроси към нас?
Човекът дори не се помръдна. Продължи да гледа през прозореца, сякаш нищо не бяха го попитали. Но изведнъж се извърна и процеди през свитите си устни:
— Дайте ми списъка, ако обичате.
— Списъка на децата ли? — попита управителката.
Той протегна ръка, без да обясни нищо, и Олга Христофоровна му подаде един лист.
Той му хвърли бегъл поглед и попита:
— Ами този Муса? Татарин ли е?
— Да — каза Олга Христофоровна. — Сега е тежко болен.
— Откъде е? — попита цивилният, без да обърне внимание на думите й за боледуването на Муса. — Да не е случайно от Крим?
— Май че е от Казан — отговори управителката.
— Май… Ами Грос? Немкиня ли е?
— Не знам — каза управителката. — Какво значение има? И аз съм немкиня!
— И аз това казвам, я.
Гласът на цивилния звучеше много спокойно, в него имаше нещо тихо, почти безшумно, сякаш на гърба му шумоляха две крила. Колка би го харесал, ако не бяха устните му: тънки, леко закривени, те сякаш водеха самостоятелен живот и в извивката им имаше нещо чуждо, студено.
— Събрали сте ги от кол и въже — повтори човекът и хвърли списъка върху бюрото, макар че Олга Христофоровна бе доловила движението му и бе протегнала ръка.
— Ние не ги събираме — каза Олга Христофоровна. — Ние ги приемаме.
— Трябва да знаете кого приемате! — произнесе малко по-високо човекът и в думите, му пак нямаше никаква злоба или закана. Но големите кой знае защо потрепериха.
И само Олга Христофоровна упорствуваше, макар да личеше, че е болна и води този разговор със сетни сили.
— Ние приемаме деца. Само деца — отговори тя. Взе списъка и сякаш го погали с длан.
На другия ден поведоха всички деца от приемателния пункт, включително и слепите, на театър. Вървяха по двама, зрящите водеха слепите. В театъра се вдигна една завеса и започна някакво вълшебство, наречено „Дванайсетте месеца“.
Колка седеше до Антон, от другата му страна беше Алхузур. Те се опитваха да преразказват на Антон всичко, което виждаха на сцената, но беше толкова трудно! Една лоша мащеха заповядва на заварената си дъщеря посред зима да й донесе червени ягоди и момиченцето отива в зимната гора. То замръзва от студ, но изведнъж… Как да го опише Колка, като изведнъж насред поляната грейна, лумна огромен огън, а около него бяха насядали дванайсетте месеца.
Алхузур онемя от възторг, А Колка зина и му потекоха слюнки.
Антоша пък ги дърпаше за ръкавите и питаше: „Какво има там? Какво става?“
Децата никога не бяха ходили на театър и си излязоха като пияни. По пътя Колка не продума, страхуваше се да не разпилее с думите нещо от видяното.
Вечерта раздадоха на всички — лично самата Олга Христофоровна — по едно бонбонче, по две бисквити и по две гевречета — направо разкошен подарък, после строиха слепите от едната страна на елхата, а зрящите — отсреща. Слепите им изпяха песен за елхата, а после Олга Христофоровна завика силно:
— Благодарим на другаря Сталин за нашето щастливо детство!
Всички деца завикаха „ура!“. Дори болният Муса в спалнята чу този вик и също извика.
А после зрящите деца изпълниха кой каквото знаеше, Колка декламира… За златното облаче.
Колка млъкна и погледна слепите: източили вратлета, те напрегнато слушаха. Сякаш се страхуваха да не пропуснат дори мълчанието му… А то се проточи, защото на Колка му секна дъхът и нещо го стисна за гърлото. Макар да се силеше, не можеше да произнесе думата „сиротно“…
Доплака му се.
Изведнъж точно сега, както бе застанал пред слепите, разбра, че кавказкият му живот свърши, а утре, както им казаха, ще ги откарат някъде и там животът им ще бъде съвсем ДРУГ.
Встрани от елхата бе застанал Алхузур, и той гледаше Колка. Вече започнаха да му подсказват думите, но той не издържа и избяга в коридора. А слепите изръкопляскаха подире му.
На сутринта ги събудиха по-рано от обикновено, към шест часа.
Дори Муса накараха да се облече, и него изпращаха нанякъде. Оставаха само слепите. Но когато всички се строиха, за да тръгнат към гарата, отнякъде изскочи Антон и се развика:
— Кузминчета! Тук ли сте? Тук ли сте?
— Антоне! — викна Колка и изхвръкна от строя.
Антон намери ръката на Колка и му подаде някакво листче. То беше надупчено със знаци от езика на слепите.
— Това ти е късметът за в бъдеще! — каза Антон и се усмихна, както се усмихват само слепите: нейде в пространството.
— Но аз не мога да прочета какво пише!
— Ако се случи да дойдеш в нашия град, ела на пазара! — каза Антон. — Аз ще бъда там! Ще ти го прочета! Ти си добър човек, Коля!
— Деца, по местата! — извика Олга Христофоровна. Това, разбира се, се отнасяше и за Колка. — Всички след мен.
На улицата беше студено. Засукваха се вихрушки. Гарата беше пуста. Настаниха децата във влака, в някакъв празен, непочистен вагон. В този първи ден от новата година не пътуваше никой освен тях.
Колка посочи на Алхузур двата най-горни нара и каза: „Тези са нашите. Така пътувахме със Сашка.“
Точно тогава във вагона влезе Олга Христофоровна и извика:
— Коля! Търсят те!
— Кой? — недоволно промърмори Колка, не му се отделяше от Алхузур.
— Излез! И ще видиш! — каза Олга Христофоровна. С възтежка походка тя продължи нататък по вагона, за да провери дали всички са се настанили добре.
— Муса, да не ти е студено? — попита татаринът.
Муса се свиваше, но не искаше да се оплаква. И изобщо той се радваше, че пътува нанякъде като всички. Защо да остава сам…
Колка излезе на платформата и видя до вагона Регина Петровна. Тя държеше някакви пакети.
Спусна се към Колка, но се препъна. А той я гледаше от вратата на вагона. Гледаше как припряно се катери по неудобните стъпала, аха-аха да изтърве пакетите.
