— Аз, аз Саск… Искаш, и така вика… Бъде Саск…
И му сдъвка нова ядка… И му изстискваше по едно зърно грозде право по устните.
— Аз Саск… А ти живо… Живо… Добре бъде…
А Колка за пръв път кимна. Започваше да се съвзема.
Алхузур се обаждаше на името Сашка, то му харесваше. Колка лежеше в ъгъла на дюшек, където го бе премъкнал Алхузур и го бе покрил с друг дюшек.
Веднъж не издържа, вгледа се в лицето на Алхузур и попита:
— А Сашка наистина ли го нямаше?
Алхузур тъжно погледна болния си другар и поклати глава.
— Войник бил — каза той. — Аз тва… Со ведда… Бягал…
— Уплаши се от войника ли? От нашия?
Алхузур боязливо погледна през прозореца и не отговори. Лицето му беше скулесто, изострено, и очите му бяха с изострен поглед, блестящи.
— Ами пожарът? — попита Колка.
— Пазар? — повтори Алхузур и се вторачи в него. — Пазар? Стока?
— А, не… Исках да те питам за огъня: царевицата гори ли?
Момчето закима, посочи ватенката си, многобройните дупчици.
— Мнохо прозорец… Хачкаш гори… Не бива ходиш… В мене мнох пушек…
Колка погледна оклюмания Алхузур и се изкиска. Смешно му се видя, дето в него имало много пушек.
Алхузур се извърна, а Колка каза:
— Не се сърди, не ти се присмивам… Да ти се намира някакъв молив?
Алхузур само го погледна и не отговори.
— Или въглен… Трябва ми!
Алхузур мълчаливо излезе и се върна с парче обгоряла главничка.
Колка повъртя главничката в ръцете си.
— От сградата на директора — каза и въздъхна. — Когато хвърлиха в нея граната. Цяла нощ горя, представяш ли си…
Алхузур кимна. Сякаш можеше да знае за пожара.
Колка се учуди:
— Ама ти видял ли си го? Кажи де, наистина ли го видя?
— Аз не виждал — отсече Алхузур, извърна се и се загледа през прозореца. Нещо премълчаваше. А може би така му се стори на Колка.
Измести се към края на дюшека и се залови да рисува на пода схема: с чупливия въглен отбеляза местата на колонията, реката, гробищата. Алхузур погледна размазаните линии, посочи с пръст гробищата.
— Чурт!
— Добре де, нека е чорт — съгласи се Колка. — А ние му казваме гробища. А тук, значи, е Березовска.
Алхузур изтри Березовска, после избърса ръцете си в дрехите.
— Няма Пересовсх… Дей Чурт, така казва!
— Защо?
— Дада… Тате… Хроп тате…
— Гробът на баща ти? — сети се Колка. — Гробът на баща ти ли е тук?
Алхузур се замисли. Изглежда, си спомни за баща си.
— Не мой тате… Всички тате…
И Колка най-сетне прещрака: селото се нарича така: Гроб на бащите. Гробища е чурт, а селото се казва Дей Чурт… Затова Иля повтаряше страхливо — чорт, та чорт! И наистина прилича!
Колка се обърна към чертежа, понадигна се, за да го вижда по-добре. Отбеляза храстите край реката, а до тях драсна мястото на дупката.
— Ще я намериш ли? А? — попита тревожно.
Никога и никому не би разкрил тайната на скривалището. Все едно да предаде себе си. Но Алхузур сега беше Сашка, а Сашка знаеше къде се пазят съкровищата им. Пък и самият Колка не би могъл да се довлече до тях. Няма да му стигнат, силите.
— Ще я намериш… Донеси един буркан мармалад!
Каза това и си легна. Този дълъг разговор го измъчи.
Алхузур още веднъж погледна рисунката и изчезна. Като че вдън земя потъна. Колка започна да мисли, че нареченият негов брат вече няма да се върне. Намерил е запасите им, взел ги е и се е скрил. За какво ли му е, като си помислиш, Колка? Болен и без сили! Нали сега той забогатя! Но Колка не Искаше да мисли такива работи. Мислите за това се пораждаха въпреки волята му, а той ги пропъждаше. Но защо Алхузур ме се връщаше?…
Минаха часове… цяла вечност! Когато се чу трополенето и Алхузур нахълта, лицето му беше изкривено. Препъна се, падна, скочи, отново падна и остана да лежи така, загледан във вратата и потреперващ при всеки шумол.
Колка вдигна глава.
— Какво ти е? — попита. — Удари ли се? Лошо ли?
Но Алхузур не отговори, само се заметна с един дюшек и се сви под него.
— Ей, ти да не оглуша? — викна му сърдито Колка. Почака, после припълзя и повдигна края на дюшека: Алхузур лежеше със затворени очи, сякаш очакваше, че ще го ударят. И изведнъж се разплака. Плачеше и повтаряше: „Чурт… Чурт…“
— Е, престани де! — успокои го Колка. — Нали нищо не ти правя!
Алхузур се извъртя и легна по очи, закри с ръце главата си. Сякаш се приготви за най-лошото.
— Е, ама че си! — каза Колка и се помъчи да стане. Олюляваше се от слабост. Допълзя на четири крака до прозореца, повдигна се на лакти, парченца стъкло със звън се разсипаха по пода.
Във вечерния здрач едва различи двора и на него — група войници. Войниците се мъчеха да изтикат през вратата една каруца, на която лежаха — Колка веднага ги позна — дълги надгробни камъни. „От гробищата ли ги карат? — мярна се в главата му. — Къде? Защо?“
Каруцата, изглежда, се бе заклещила здраво.
Един от войниците махна с ръка и се огледа.
— Да имаше едно лостче… Сега ще ида да потърся.
Поогледа се пак и пое към сградата.
Колка видя това, отскочи от прозореца, но не успя да се мушне под дюшека. Така си остана седнал на пода, като глупаво птиче, паднало от гнездото.
Войникът не забеляза веднага Колка. Направи няколко крачки, оглеждайки помещението, и погледът му току спря върху Колка. Дори подскочи от изненада.
— Я! Ти какво правиш тука? — попита учудено.
Войникът беше русоляв, луничав, със сини очи. От изненада чак заподсмърча.
— Живея — дрезгаво отговори Колка.
— Живееш ли? Къде?
— Тук, в колонията…
Войникът се огледа и лицето му изведнъж просветна.
— Та, казваш, колония, значи? — той приклекна, за да види по-добре малчугана. И пак подсмръкна. — Къде са тогава другите?
— Заминаха — каза Колка.
— Ами ти защо не замина? Сам ли си? Или има и други?
Колка не отговори.
Но войникът беше наблюдателен. Отдавна бе забелязал как дюшекът върху Алхузур помръдва. И докато разговаряха, на няколко пъти погледна натам.
