кокошка, подплашена от подивяла от глад котка.
Колка се опита да стане. И успя. Закрачи, но закрачи не към Сашка, а около него, без да се приближава и без да се отдалечава.
Сега, когато застана срещу него, видя, че Сашка няма очи, изкълвали са ги враните. Бяха кълвали и дясната му буза, и ухото, но не толкова много.
Под корема и под царевицата, която бе натъпкана заедно с трева в корема, по гащетата се бяха свлекли червата на Сашка, враните бяха кълвали и тях.
Изглежда, кръвта беше текла и по краката, странно повдигнати над земята, тя висеше на съсиреци по ходилата и по мръсните пръсти на Сашка и всичката трева под краката му се бе превърнала в гъсто желе.
Изведнъж Колка остро, с всички подробности видя: една от враните, най-нетърпеливата, а може би и най-хищната, скочи на пътя и бавно запристъпва към тялото на Сашка. Не обръщаше внимание на Колка.
Той сграбчи шепа пясък и то запрати по птицата.
— Мръсница! Мръсница! — извика й. — Мърша! Къш!
Враната отскочи, но не отлетя. Сякаш разбираше, че Колка няма достатъчно сили, за да представлява истинска заплаха за нея. Остана си там, на пътя, да чака. Той не можа да понесе това. Ревна, зави, закрещя и вече без нищо да съзнава, се хвърли срещу тази врана като срещу най-омразен враг. Подгони я по улицата, навеждаше се и я замеряше с пясък. Сигурно викаше много силно — огласяше се цялото село, цялата долина; ако наблизо имаше поне едно живо същество, то би избягало ужасено, щом чуеше този нечовешки крясък.
Но наоколо нямаше никого.
Само хищните врани подплашено отлетяха от дървото.
А той тичаше ли, тичаше по улицата, крещеше, хвърляше пясък, изскубната трева и камъни, накъдето му паднеше. Но гласът му секна, той се задави и падна в прахта. Седна, отърси главата си от боклуците, избърса лицето си с ръкав. И не можа да разбере защо бе крещял и тичал през селото чак до края му.
Довлече се до тялото на брат си и седна да си отдъхне в краката му, до локвата кръв.
Всичко, което направи после, изглеждаше обмислено, логично, макар че той бе действувал почти без да съзнава нещо, сякаш се гледаше отстрани.
След като си почина, приближи до Сашка, хлъзгайки се по гъстата кръв, обгърна го с ръце, пое тежестта му. Сашка веднага се свлече на земята и сякаш се сгърчи от студ. Кочанът се изтърси от устата му, устата остана отворена.
Колка заобиколи откъм главата, хвана брат си под мишниците и го повлече към най-близката къща.
Вратата беше откъсната от пантите. В пруста беше струпана царевица.
Той сложи брат си върху царевицата, зави го с ватенката, окачена на един пирон. После вдигна вратата и прегради входа, та хищните птици да не могат да влязат.
Като свърши всичко това и си почина малко, Колка тръгна по пътя към колонията, без да се крие и пази от никого.
Знаеше — всичко най-лошо, което би могло да му се случи, вече се бе случило.
XXVII
След няколко часа, когато вече се свечеряваше и слънцето клонеше на заник зад далечните планини, Колка се върна и докара за въжето каручката, същата, която бяха намерили край къщата на Иля.
Каручката си беше в храстите, близо до тяхното скривалище, — и Колка я намери веднага.
И скривалището им не беше пипнато: мармаладът, чувалите, трийсетачката и ключовете от влака — всичко си беше на мястото.
Колка измъкна двата чувала и половинлитрово бурканче мармалад. Отвори го с камък, изяде две лъжици, но веднага повърна.
Слезе до реката, изми се, топна си главата, дано му просветне пред очите.
Пътьом, теглейки каручката, свърна към царевицата, където снощи бяха оставили коня и талигата. Веднага намери мястото. Личеше следата от талигата, а до нея се търкаляше недопушената цигара на Демян.
Когато се върна в Березовска, Колка измъкна Сашка от къщата и го положи в каручката, като му постла отдолу двата чувала, та да не му убива, а под главата му намести сгънатата ватенка.
После донесе въжето, което бе намерил в ъгъла на пруста, дебело, но гнило, късаше се, та затова се наложи да го удвои. Между другото забеляза, че сребърното коланче го няма на кръста на Сашка. Беше изчезнало.
Колка прокара въжето под каручката, а после го върза на възел върху гърдите на Сашка. Гледаше да не докосва корема, за да не го заболи.
Завърза го, погледна. Лицето на Сашка беше спокойно и дори учудено, защото устата си бе останала отворена. Лежеше с глава по посока на движението, Колка си помисли, че така ще му е по-удобно да пътува.
Докато подготвяше пътуването, падна здрач. Кратък, лек, златен здрач. Планините се стопиха в топлата мъглица, само светлите им върхове сякаш догаряха като въгленчета в края на небето и скоро угаснаха.
Точно едно денонощие бе минало от момента, когато се събудиха по залез в талигата на Демян. Но сега на Колка му се стори, че това е било много отдавна. Бяха влезли в съсипания двор на колонията, бяха бягали през царевицата, а Демян бе седял на земята и с треперещи ръце се бе опитвал да запали цигара. Къде ли е сега? Всичко, всичко е разбирал той!
Глупавите са били те.
За помощното стопанство, за Регина Петровна и за малките мъже Колка не си спомняше. Те бяха извън днешния му живот. Извън чувствата, извън паметта му.
Отпочина си, стана. Хвана въжето така, че да не му убива на ръката, и подкара каручката по пътя.
Дори не разбра тежи ли му или не. Пък и каква ли мярка за тежест може да има, щом возеше брат си, с когото никога не бяха живели разделени, а само заедно, единият като част от другия, затова излизаше, че Колка вози самия себе си.
Отвъд селото стана по-просторно, по-светло, но не за дълго.
Въздухът се сгъсти, от двете страни на пътя се чернееше, сливайки се в плътна стена, царевицата.
А после вече нищо не се виждаше, Колка налучкваше пътя с крака. И май някъде напред, където храстите трябваше да се слеят, върху фона на мастиленото небе се провиждаше мъничко по-светла пролука.
Колка не се плашеше от тъмното и от смътната безконечност на пътя, по който не се виждаха нито хора, нито каруци.
Ако Колка можеше да осъзнава всичко по-реално и ако бяха го попитали как му е по-удобно да пътува с брат си, той би помолил точно за това: да няма никого на пътя им, никой да не им пречи да стигнат до гарата.
Всеки, когото би могъл да срещне сега: чеченец или друг, макар и добър човек — би се превърнал в пречка за намисленото от него.
Теглеше каручката си в нощта и разговаряше с брат си.
Говореше му: „Ето виждаш ли какво стана, аз те возя. А по-рано се возехме един друг поред. Но не мисли, че съм се уморил, ще те закарам, където трябва. Ти може би щеше да измислиш по-добър начин, сигурен съм. Ти винаги разбираше всичко по-добре от мен и главата ти работеше по-бързо. Аз бях твоите ръце и крака — така ни беше поделена силата, — а ти беше моята глава. Сега ни отсякоха главата, а ръцете и краката оставиха… Защо ли ги оставиха?“
Колка си смени ръцете. Предишната, с която бе теглил, бе изтръпнала.
Но преди да продължи, опипа Сашка и се убеди, че той лежи удобно и ватенката не се е изхлузила изпод главата му.
Само че Сашка бе започнал сякаш да изстива, да измръзва. Всичко в него се бе вкоравило, и ръцете, и краката му се бяха вдървили. Но въпреки всичко той беше Сашка, неговият брат. И като се убеди, че
