Регина Петровна поклати глава, погледна децата.
— Аз нищо не искам. Но защо ще ги убиват?
— Види се, не може другояче. Продали са се на Хитлер! Сложил е довоенния им прокурор за генерал на своите! На тях им е национална болест — да колят руснаците?
— Ами ако вас рекат да ви изселят от къщата ви? — тихо попита Регина Петровна.
— Амче мене са ме изселвали — някак неочаквано лекомислено се позасмя Демян. Но едва ли му беше смешно. — Заради един кон, на шеснайсе бях. Писаха ме кулак. Е, нищо. Дадох го. Хем благодаря казах. Без него ми олекна. На, возя се на колхозен… Ама пък съм жив!
— Не знам… Аз друго исках да кажа — въздъхна Регина Петровна. — А вие просто сте ожесточен от войната. Всички са станали жестоки. Затова ме е страх… Та наглеждайте ги, моля ви… Чувате ли?
Демян се извърна, подвикна на коня.
Братята седяха прегърнати, провесили крака от талигата, и гледаха Регина Петровна.
— Утре към обед ще дойдаа! — извика тя подире им и помаха с ръка.
Братята отвърнаха нестройно: „До-рее!“
А Демян не отговори и не се обърна. Сякаш това вече не го засягаше. Подръпваше юздите, поглеждаше пътя под козирката си и мълчеше.
Мълча през целия път.
Братята веднага се сетиха защо мълчи: „Ядец! Останал е с пръст в устата. Нищо че пее световно, не е кандидат като за нас! Ясно?“
И когато братята се отбиха в една царевична нива по нужда, Колка каза:
— Шитнала го е тоя… Плешивия!
— На мен пък ми дожаля — отговори Сашка. — Световно пее!
— А нас директорът няма ли да ни шитне днес? — измести разговора Колка. — Нали писмото е у него?
— Сигурно е забравил… Само ние ли сме му на главата…
— Най-важното е да вземем бурканите — каза Колка. — Мисля, че трябва вече да си плюем на петите.
— Ами Регина Петровна?
— Че какво Регина Петровна? Нали обеща да дойде с нас след рождения ден!
— Ами ако каже, че не иска?
— Е, какво от това?
— Ще ми е мъчно за нея…
— Хич да не ти пука! Сега тука вече има кой да я мисли!
Сашка започна да си закопчава гащите, ядоса се, та чак си скъса копчето. Излезе на пътя и каза:
— Ти както искаш, аз няма да я оставя.
— Никога ли?
— Как никога?
— Ами никога — смазан повтори Колка. — Няма ли да дойдеш с мене?
Сашка кимна.
Ама че разговор. За пръв път в живота им излизаше, че могат да се разделят по собствена воля.
Колка не повярва на ушите си. Да му го бе казал някой, нямаше да повярва! Те не могат да се делят, прости числа са, има такова понятие в аритметиката… Тъкмо за тях е измислено!
Колка разбра, че Сашка е откачил. Пак добре, ако е за кратко, ами ако… Но той отхвърли мрачните мисли, а на Сашка каза:
— Когато стигнем, тогава ще решим. Искаш ли? — И му даде сребърното си коланче вместо копчето. Дето му го бе подарила Регина Петровна.
— Добре — съгласи се Сашка. Може би си мислеше, че не той, а Колка ще промени решението си. Но се препаса с коланчето.
После полегнаха в талигата, прегърнаха се и заспаха.
Събудиха се по здрач и не можаха да разберат отведнъж къде се намират.
Талигата беше разпрегната, а конят пасеше наблизо, сред царевиците. Самият Демян пък кой знае защо седеше на земята и се озърташе. Лицето му беше смутено, дори бледо.
Братята вдигнаха глави, почесаха се, огледаха се наоколо.
— Ей! — тихо им подвикна Демян и ги повика с ръка. — Елате тук… Само че тихо, тихо!
Братята неохотно скочиха, от талигата, приближиха се.
— А къде е колонията?
Но Демян някак странно размаха ръце, тоест да се приближат още и да седнат.
— Да не си болен? — попита учуден от поведението му Сашка.
А Колка добави:
— И аз вчера преядох! В корема ми свири цяла музика! Оркестър със струя!
Децата се разкикотиха, а Демян се озърна, зашътка им:
— Ти-хо! Тихо, казвам ви… Отсреща е вашата колония! — И посочи с ръка. — Само че там… такова… празно е!
— Как така е празно? — попитаха момчетата, вторачени в Демян. — Кое е празно?
— Празно е, и толкоз! — шепнешком отсече той. — Вървете, ако искате. Ама не по пътя… Ясно ли е?
— Не… Защо?
— Казвам да си отваряте очите! Погледнете и се връщайте. Ще ви почакам тук.
Братята постояха така, тъпо се умислиха.
Нищо не измислиха. Без да си кажат нищо, се обърнаха и тръгнаха. Вървяха свободно, като че се разхождаха, тия места им бяха познати, техни места бяха. Вярно, присърбяваше ги първо да отскочат до скривалището: читаво ли е, миличкото? Здраво ли е?
След петдесет метра царевицата се поразреди и се видя колонията: голямо двуетажно здание. Учуди ги тишината. Не се чуваше никакъв глас, а инак тук вечно се крещеше, врещеше, пищеше, та ехтеше всичко на километри.
— Ще влезеш ли? — попита Сашка и посочи тяхната дупка в живия плет.
— Ами ти?
Вече си говореха шепнешком, макар че все още не виждаха причини да се страхуват от нещо. Просто в тази тишина не вървеше да си говорят високо. Колкото до Демян, на децата в последния момент, когато той седеше в странната си поза на земята, им се стори, че от снощи насам пак си е сръбнал и още не се е съвзел. Може да му се е привидяла не само празна колония, ами и зелени човечета в тревата?!
Братята, пъшкайки, се промушиха през своя проход и се озоваха до задната стена на двуетажната сграда.
Беше тихо, никой не зяпаше през прозорците. Може би са на обед? Или на полето, да берат нещо?
Повървяха покрай стената на сградата, завиха и останаха като гръмнати.
Колка, който вървеше отзад, се спъна в Сашка. Двамата смаяно заоглеждаха своя двор. Странно изглеждаше този двор. Беше отрупан с багаж, като за евакуация. Сякаш тук се бяха стягали за бягство: изнесли са, натрупали са на купчина и легла, и дюшеци, и маси, и столове, а после са зарязали всичко и са избягали.
И — тишина. Някак си нежива тишина. Само нейде отгоре, сякаш от небето, долиташе ритмичен камбанен звън: дан, дан…
Братята потрепериха. Също като на погребение!
Бавно, предпазливо запристъпваха по двора, под краката им скърцаше стъкло. Прозорците на сградата бяха изпочупени. И рамките. Вратите, откъснати от пантите, се търкаляха тук, по земята.
От един прозорец на втория етаж се подаваше креват с небесносинята табла навън. Празното крило, блъскано от вятъра, се удряше в таблата, оттам идеше този печален звън.
Сашка се наведе, вдигна една тенекиена паничка, направена от американска консервена кутия. Повъртя
