А Кузминчетата ще останат тук, при нея.
Покрай тези вълнения Кузминчетата не можаха да забележат веднага каква трапеза им е приготвена. Трапеза — един път! Ако бяха наслагали всичките си запаси, до последното бурканче, пак нямаше да е толкова красиво, колкото изглеждаше трапезата сега.
В панички, че и направо върху листа репей — сигурно го бяха измислили Регина Петровна и нейните малки мъже — върху масата, застлана с бял чаршаф, се кипреха какви ли не необикновени ястия. Имаше румени питки от царевица, крехка сланинка с полепнали зрънца сол и украсена с кръгчета лук, саламът от кутията, нарязан на тънки розови резенчета, кисели краставички с листенца копър, домати, чесън и парчета от тяхната любима дунда. Парчетата бяха добре препечени, с малки въгленчета и избил лепкав мед.
Освен това на масата имаше парченца захар, проблясващи по ъглите като върха Казбек. И отделно — цяла купчинка бонбони с пълнеж от крем-кафе. И мармалад.
И — млин.
За този млин трябва да се разкаже специално.
Беше кръгъл млин, с няколко пласта пълнеж и затова висок, още топъл, както се казва — дишаше!
Отгоре млинът беше украсен със сливи и с венец от резенчета ябълки, а в центъра с бял млечен крем беше написано с едри букви: „КОЛЯ, САША, 17.10.44 г. УРА!“
В този млин като свещички бяха набодени единайсет златисти стръкчета камъш.
Сигурно това не беше всичко, но толкова успяха да видят децата, защото вече ги поканиха да седнат — първи! — на тази вълшебна неправдоподобна трапеза.
Най-неочаквано се стъписаха!
Никога не бяха се стъписвали пред храна, знаеха, че щом ти слагат нещо, трябва да нагъваш. Или просто — да лапаш. После ще е късно. А сега се втренчиха в масата и не знаеха какво да правят.
Тръпки полазиха по гърба на Сашка, от вълнение го втресе. А Колка замалко да не улучи пейката, толкова се беше шашнал от тази нечовешка картина.
Най-сетне седнаха. Настаниха и малките мъже. А плешивият Демян криво-ляво приседна в крайчеца, пречеше му дървеният крак.
Някъде иззад гърба си той измъкна шише домашна ракия, захили се (уж не знаел за рождения ден, а пък си донесъл шише, тоя плешив таласъм!), наля в чашите на себе си и на възпитателката. Тя не отказа. Демян понечи да капне малко на децата, но Регина Петровна веднага каза: „Не. На, тях не бива.“
Ах, ако знаеше как се натряскаха тогава у Иля! По няколко машиниста!
Тя слезе до мазето, донесе затворения в дамаджанката сок, избърса, стъклото с парцал и наля на братята. И първа отпи от едното.
— Ето, това е за тях! — каза. — Пийте, но не наведнъж. Нали?
Братята едновременно кимнаха и я погледнаха в очите — тъмни, проблясващи, огромни и дълбоки, чак да ти секне дъхът! Проникваха чак до дълбочините им…
Но Регина Петровна издържа техния поглед и спокойно се усмихна в отговор. Тъй, както се усмихваше винаги.
И на тях им стана от ясно по-ясно: не им трябва никакъв плешивец! Къде я търсят! И да идвате по-често, без вас ни е по-весело! Така трябва да се каже на всички, та да знаят! На плешивите, на куците, на оплезените… На всички! На всички!
Регина Петровна пална от печката един стрък камъш, запали и стръкчетата, набучени в млина.
А после каза:
— Духайте!
— Кво?
— Духайте свещите! — извика им тя силно. — Хайде!
Братята се надигнаха и задухаха. И ги угасиха. Само дим се изви над трапезата.
— Това се казва мъже! — изрече тържествено Регина Петровна. И сериозно вдигна чашата си. — Е, момчета, честито. Бъдете добри, здрави, такива, че винаги да ви обичам, както сега! Бъдете мои закрилници!
Братята се спогледаха. Ето най-важното, което искаха да чуят. Тя ги обича. А плешивите хора не обича. И надигнаха чашите с възкиселото вино. Най-неочаквано то им хареса. Затова го изпиха всичкото и поискаха още.
— Ама това не е сок! — развика се Регина Петровна. — Това е вино! Не се пие по много!
— А ние го пием! — извика в отговор Колка. — Всеки месец ли ще правим така? А?
— Какво? Какво ще правим? — попита Регина Петровна.
— Празник! Дето е за раждането?
— Глей ги ти! — възкликна Демян, тупна се по дървения крак и се разсмя. И възпитателката се разсмя.
— Не, мили мои — каза тя. — Това се прави веднъж в годината… Затова пък — цял живот.
— Цял живот? — повтори Колка. — И когато станем на двайсет години ли?
— Разбира се. И когато станете на трийсет, и на четирийсет…
— Тогава ще бъдем стари — обади се Сашка. — Всичко ще забравим.
— Нищо няма да забравите…
Регина Петровна скочи леко, като малко момиченце, скри се в къщурката и почти веднага се върна, носеше нещо. Приближи до братята и сложи на коленете им по един пакет, загънат в парче вестник.
— А това е от нас… И от малките мъже.
Приседна и с пламнали очи се загледа в децата. Наистина днес беше ослепителна с празничната си рокля и с косата, красиво навита на кок. А на шията си бе окачила червена огърлица от някакви горски плодове… Дори Демян изпъшка, като я погледна. И започна смутено да си свива цигара.
В който и да е друг момент това щеше да направи впечатление на братята, но сега бяха заети с пакетите.
Те никога не бяха получавали подаръци. Освен оня път, когато тикнаха на всеки по сухарче и шепа семки, като казаха, че имали празник… Сухарчето се стопи и не го усетиха, изчоплиха и семките, а празника запомниха с това, че още им се ядеше! Ама не им дадоха!
Сега не знаеха какво да правят с пакетите. Да ги развият ли, или да не ги развиват, може би трябва по-бързичко да ги занесат в скривалището и да си ги скрият! Докато не са им ти взели!
Регина Петровна разбра всичко.
— Сега заедно ще видим какво има в тях…
Взе пакета на Сашка, който седеше по-близо до нея, и разви вестника.
А там, най-отгоре, се видя риза, нова, небесносиня, с яка и копчета. А под ризата имаше панталон. И той небесносин. С джобове. В пакета имаше и чепици, жълти, високи, с жълти връзки, с широк език. И карирана носна кърпичка: като тетрадка по аритметика, и кръгла шапчица с пъстра бродерия. Шапчицата се казвала тюбетейка. А Сашка веднага каза: „Тютюбейка.“ И всички дружно се разсмяха.
Само Колка изведнъж се намръщи и тихо-тихо прошепна, почти изписка в паничката си: „А на мене?“
Беше забравил, че и на неговите колене има точно Такъв пакет.
И тогава всички отново се разсмяха и започнаха да развиват неговия вестник — и там имаше същите неща, само че други, зелени на цвят.
Помолиха децата да премерят подаръците.
Сумтейки напрегнато, някак плахо те заобиколиха навеса и започнаха да се обличат.
И макар че не си продумваха, всеки от братята знаеше какво мисли и чувствува другият.
Гърбът на Сашка го сърбеше от вълнение, дори му избиха червени петна, Колка забеляза. На самия Колка пък взе да му подскача левият крак, не можеше и не можеше да улучи крачола.
Притеснено избъбри:
— Върви ти пръв! Ти си по-умен! А Сашка отговори:
— И ти не си глупав! Защо пък аз да ида?
— Страх ме е — призна си тогава Колка. — Никога не съм се обличал така.
— И аз не съм. Как мислиш, отива ли ми? Или не?
Колка погледна Сашка и примижа. А, не е работа това, помисли си, да ходиш така всеки ден. Просто ти
