разреши. Опитаха тайно, нищо не излезе. Кравата като срита ведрото… пак добре, че не ги фрасна по главите!
Кравите се казваха Зорка и Машка. Така ги нарекъл Демян.
Зорка беше едра, кафява, добричка. Тъкмо нея се опитаха да издоят. А Машка — мършава, на черни и бели петна, нервозна и капризна. Не дава да я доближиш. После посвикна, започна да пуска възпитателката, Сашка, дори малките мъже, но все някак предпазливо, плахо. Само Колка не понасяше. Щом го зърнеше отдалече, изопваше врат, извръщаше мокрия си нос към него и започваше да души. Опиташе ли той да се приближи, започваше да рови с предното копито, навеждаше рога и замучаваше. Тоест караше му се.
Колка много се обиждаше, заканваше се на Машка отдалече с юмрук. И се махаше.
Братята се опитваха да избудалкат кравата, да се преобличат и да се представят всеки за другия. Но се оказа, че е невъзможно да измамят кравата, също както леля Зина навремето.
С двата мелнични камъка, кръгли, поставени един върху друг, братята мелеха царевица. Въртиш горния, а през дупчицата пускаш зърна. А от цепнатинката между камъните се сипе бял прах. Претръскаш го през ситото — ето ти и брашно, и зрънца за каша. С една дума, лапачка.
Ако щеш, печи чуреки, едни такива груби питки, ако щеш, вари качамак. Всичко това, вариантите за ядене, братята го усвоиха бързо. Само дето не обичаха да въртят камъните.
Отначало ги въртяха поред. После само Сашка. Колка заяви, че не му търпи търпилото.
Затова пък на драго сърце събираше дърва и тезек. А Сашка не можеше да понася тезеците. Предпочиташе сто пъти да завърти камъните, отколкото да вдигне един тезек.
Те може да им викат тезеци, заяви той, ама на човешки това си се казва л… Ако знаел в колонията, щял да докара колкото си щат от онова, дето остава от колонистите край стобора! Щели да си имат гориво за сто години напред!
Варяха си ориз с мляко, докато имаше ориз, а после — тиква.
Отначало, когато дотъркаляха от градината тиква, едра колкото единия малък мъж, братята дълго се въртяха около нея. Докато Регина Петровна не я разсече с брадвата на жълти парчета. Братята начаса грабнаха по едно. Отхапаха по веднъж-дваж и ги хвърлиха. Бяха очаквали, че е като диня, а то излезе същински кръмни моркови; отвън изглеждаше свястна, а вкусът й дървен!
Заявиха на възпитателката си: няма да ядем тая дунда.
— Не е дунда, а тиква — поправи ги тя.
— Няма значение. Да я плюскат Зорка и Мишка или телетата. Те са глупави, няма да й разберат вкуса.
Регина Петровна се разсмя, закани им се:
— И допълнително ще поискате!
— Няма да поискаме! — запънаха се братята. — Защо ли такива дунди заемат място в градината! Голяма, пък… глупачка, натъпкана със семки!
А Регина Петровна наслага парчетата в тавичка и я пъхна в печката, върху въглените. Пече, въртя се около печивото си като магьосница и хитро си мълчеше.
На обед им сложи по едно малко парченце: опитайте! Стига с вашите капризи!
Братята помислиха малко, взеха си. И пак си взеха. Всяко парче се бе зачервило, набъбнало, бе станало ароматно и сладко. По коричката бе избила лепкава мед… Ех, да си оближеш пръстите!
Изядоха ги братята, погледнаха към тавичката: колко остават? Регина Петровна заклати пръст, но им даде допълнително. Горди бяха братята, сами нямаше да си поискат. Е, това се казваше празник: лапачка на корем!
Колка си облиза пръстите и заяви:
— Хубаво е, че на Кавказ расте такава дунда!
Така похвали Кавказ. А същевременно и тиквата. Сашка премълча. Но наум си каза: с тая работа сгрешиха. Изложиха се. От млякото Регина Петровна правеше сметана, окачваше извара в парче тензух да се изцежда. Наливаше и на тях. Но млечната храна не се хареса на братята. Пиеха и се мръщеха. Гледаха да се измъкнат от масата.
— Глупачета такива — уговаряше ги Регина Петровна, като им наливаше в канчетата прясно издоено мляко. — Не разбирате колко сте щастливи! Та това е най-хубавото нещо, което е измислила природата за вас!
— Ние нямаме нужда от природата — инатеше се Колка. И Сашка кимаше. — Ние и така си живеем.
— Но нали вие самите сте природа… И то каква природа: цяла стихия! — смееше се Регина Петровна и сядаше да пие мляко. А чурека чупеше по парче на всеки. — Кажете ми, моля ви се, защо, когато сте много, сте такива неуправляеми? Като прашна буря сте: човек не може да ви удържи, да ви усмири… А когато сте двамата — и им даде по още едно парченце чурек, — сте други, по-добри. Не съвсем, разбира се. Но сте по-добри, по-добри сте…
— Без чакалите е хубаво — обясни Сашка. — Обаче ако дойдат, всичко ще разграбят. И тиквите, и млякото, и чуреките…
— Ами вие? — попита Регина Петровна. — И избърса белите си устни и белите носове на малките мъже. Те лочеха млякото като котета, с език от чинийките.
— Какво… ние?
— Сякаш не знаете! — каза Регина Петровна.
Сашка понечи да каже, че не знае, но засече. Вчера си бяха направили запас с Колка. Сложиха в скривалището три чурека, мислеха, че възпитателката няма да забележи. И напълниха едно шише с брашно.
Регина Петровна почистваше масата от трохите, но си личеше, че чака отговор от братята. С огромно нетърпение. Черните й вежди бяха присвити, значи беше ядосана. Приседна намръщена, подпря бузи на ръцете си, загледа се някъде в пространството и заговори, че тя мислела да живеят като едно семейство и всичко да им е общо, и всичко — свое… А някой тук се държи като чакал, тоест краде от самия себе си. Гепи, май така му казват чакалите. И тя, Регина Петровна, дорде е жива, никога няма да разбере това. Как е възможно да крадеш от собствената си трапеза?
Братята нищо не продумаха, станаха и излязоха. Отначало на ливадата, да се посъветват, после при скривалището.
Върнаха се и оставиха всичко, тоест чуреките и брашното, на масата.
Никой повече не си спомни за този случай.
Вечерта преди рождения ден Регина Петровна приготви тесто за млин. И помоли да дотъркалят от градината някоя по-жълта тиква. И да наглеждат стадото. И малките мъже.
А тя впрегна магаренцето и замина за гарата. Доста се бави и като се върна, сложи на масата две кутии с консервирано месо. Взела ги срещу мляко от пътници от минаващия влак.
А по-точно: кутията с месо беше една, а в другата, овална, с ключе за отваряне, имало американски консервиран салам.
Братята вече знаеха, пъхваш ключето в ухото, въртиш и капакът се разпаря по шева, а под капака… Мале мила, и това ако не е празник! Заради такива кутийки братята са готови всеки ден да изтърпяват своето раждане!
Кузминчетата не мръдваха нито крачка от масата, само се взираха в кутиите, душеха ги, галеха лъскавите им студени хълбоци. Опитваха се да ги ближат, но вкусът на тенекията си беше чисто тенекиен, само щипеше на езика и толкоз.
Не щеш ли, с талигата си пристигна Демян, макар че никой, не бе го канил. Разбира се, той дори не бе подозирал за рождения ден, но им донесе парче сланина и буркан мармалад: измолил го от работниците в завода.
Регина Петровна посрещна Демян сдържано, но се зарадва на мармалада: ще стане истински сладък млин!
Виж, братята се отнесоха пренебрежително към мармалада. Тях не можеш ги изненада с такива буркани. Виж, да можеха да прибавят към запасите си консервираното месо или салама, в овалната кутийка с ключето! Защото сега ще ги излапат като едното нищо, и Демян ще помогне. Глей го ти какъв нюх има —
