се премрежват очите. И изобщо не са за колонист тия дрехи, веднага ще ти ги чопнат. Който ги види, ще си помисли, че не са колонисти, ами някакви мошеници! Че то може ли нормален човек да носи върху си такова богатство! Да се покажеш — да, и после право в скривалището! А после — на битпазара! Спекулантите ще те позлатят!
Но Колка не каза нищо подобно, той сякаш видя себе си отстрани. Само въздъхна:
— Красив си.
— И ти!
— И, такова… Сякаш не си ти, ами някой фон-барон!
— Твоите скърцат ли? — попита Сашка.
— Къде?
— Навсякъде. И ме стискат… Що ли не откъснем копчетата?
— Можем да ги откъснем — каза, след като помисли малко, Колка. — Само че ще е жалко за тях. Я ги как блестят!
Дълго щяха да си приказват така, не им се излизаше. Но другите сами дойдоха при тях. Демян озадачено разпери ръце и избъбра някаква странна дума. Каза: „Да-а. Антилегенти!“ Малките мъже загубиха ума и дума от възторг. Регина Петровна заръкопляска, заскача на едно място.
— Ах, момчета! — възкликна тя. — Какви сте ми, истински братя! Обаче сега никак не мога да ви разпозная. Ти ли си Колка? — И посочи с пръст Сашка.
Децата се засмяха. А Регина Петровна никак не се смути. Този път се бе пошегувала.
— Хайде на масата — нареди весело тя и все попоглеждаше братята, сякаш се страхуваше, че ей сега ще избягат. — Щом започнете да ядете, ще разбера… ху из ху?
Плешивият Демян кой знае защо се смути от тези думи и предложи да си пийнат още.
После тръгнаха да се разхождат и когато видяха стадото, Демян направи един фокус. Запали цигара и я показа отдалече на една коза. Козата веднага дотича и лапна цигарата. От ноздрите й блъвна дим… А после изяде цигарата и от нея дълго излиза дим!
— Ах, защо се подигравате с горките животни? — попита Регина Петровна. Но беше весела и в думите й не прозвуча укор. — Я по-добре да измислим имена на нашите телета!
Най-напред дадоха възможност на братята да измислят, нали бяха героите на деня!
Братята на бърза ръка нарекоха едното биче, най-лакомото, Чакал, другото — Гладник, а двете телички — Повлекана и Мърла.
Регина Петровна не одобри тези имена, но нищо не каза. Както можаха, така ги нарекоха. Обаче предложи да нарекат другите две бичета Кузминчета.
— Ама може ли така? — попита Сашка.
— Защо не. Телета като телета. Задружни са, твърдоглави. И да задигнат нещо, връщат го. Изобщо, добри теленца са.
Докато спореха, куцият Демян им намигна и отиде до другия край на градината, в гъсталака. И изведнъж се върна с огромна диня.
Отначало Кузминчетата си помислиха, че носи тиква, но после я видяха добре: беше на ивици! Ами че това е диня! Истинска диня!
И тогава всички се разскачаха, и малките мъже също, искаха само да пипнат динята.
— Откъде я взехте? — попита приятно изумената Регина Петровна. — И вие ли си имате скривалище? А?
Демян се позасмя и поклати плешивата си глава.
— Просто бях забравил да ви кажа за лехата дини… И като си заминах, все си мислех как тия… — кимна към братята. — Дали ще ги намерят, или няма да ги намерят. А те — уж опитни търсачи, пък са ги изтървали!
Кузминчетата се спогледаха и едновременно си помислиха, че най-позорно са изтървали от очи лехата с дините! Всичко откриха: захарната тръстика, ореха и ей тия плодове, дето станаха на огърлица. Разбраха, че се казват кисел трън. Но дините, и то какви дини… Ах, плешив тип, хубаво ги нареди! Посрами ги пред цялата колония! Впрочем може и да лъже, да я е донесъл със себе си, а сега да се фука!
Но и самият Демян разбра, че е прекалил със закачката си. Когато занесе динята на масата, отряза по парче на всички, а на братята даде най-сладкото — средата.
— Сигурно не сте яли такава!
— Ами не е ли желязна? — направи глупава гримаса Колка.
— Кво? Че как ще е желязна? Диня като диня! Тогава братята казаха, че има такъв виц… Те могат да им го разкажат: как се срещнали двама приятели лъжци…
— Добре, разкажете го — помоли зарадвана Регина Петровна!
Братята станаха прави, обърнаха се лице срещу лице.
КОЛКА: Аз пък на колко места съм ходил… Охо! Навсякъде съм ходил!
САШКА: А в Париж ходил ли си?
КОЛКА: Ходил съм.
САШКА: Ами Феловата кула виждал ли си?
КОЛКА: Не само че съм я виждал, но съм я ял!
САШКА: Как тъй си я ял? Нали е желязна?
КОЛКА: Мда. А ти ходил ли си на Кавказ?
САШКА: Че какво, ходил съм.
КОЛКА: Ами кумис пил ли си?
САШКА. Кво?
КОЛКА: Кумис, рекох, пил ли си?
САШКА: А-а, не… Не можеш ме измами! Той е железен! Братята и всички наоколо се разсмяха. А малките мъже, макар че нищо не разбраха, изръкопляскаха. А Регина Петровна ги похвали, само ги поправи: не Фелова, а Айфелова кула. Построил я е Айфел.
За укритата диня бе отмъстено и братята с удоволствие я изядоха. О, сега вече няма да изпуснат заветната леха! Ще разпердушинят всичкия камъш, но ще намерят дините. Ако Демян не ги премята! Ако пък ги премята, значи вицът е тъкмо за него!
Регина Петровна разбра за какво си мислят. Но искаше този ден да завърши с мир. Предложи да попеят. Че то какъв празник ще е без песни?
Братята веднага се съгласиха. Гръмко подзеха:
Но Регина Петровна махна с ръка, сякаш ги измести по-надалеч заедно с песента им. Запя друго:
