Държеше се така заради снощи: Демян бе настоял да преспи на пода в къщичката, уж че навън му било студено, а после понечи да се пъхне в леглото, уж на пияна глава бил сбъркал, а тя го прогони. Изобщо от къщичката. И той си намери място на камъша до дълбоко заспалите момчета. Цяла нощ пуши цигари и чака да се разсъмне.
Припомни си как в лазарета край Бийск беше тръгнал да се дави в реката: получи писмо, че фашистите изгорили жена му и двете му деца заедно с къщата, пък и той беше вече сакат, на кого ли щеше да изтрябва… Още не беше съвсем изписан, помагаше в домакинството на лазарета.
И тъй, отиде на реката уж с въдица за риба, а водата там беше бърза, не като в равнинната Русия — водовъртежи, вълни. И рев, да те проглуши.
Наведе се, зави му се свят. Ах, майко мила, то живот ли е, когато всичко и отвътре, и отвън ти е изгоряло!
Гледа, иде лекарката, същата, дето му ряза крака, той здравата се дра тогава… Как се бе озовала на този бряг, кой знае, може да се бе разхождала. Видя го и му рече… Искате ли, вика, спирт, Демян Иванич? Елате, имам малко скътан. Съгласи се. Гаврътна една водна чаша, поолекна му. Запали цигара. А тя му налива още. „Пийте, не бойте се. Закъде ще заминете оттук?“ Удари още половин чаша. Промърмори: не знам. И същевременно си помисли: „Замалко да замина… Презглава в дълбокото.“
А тя, не щеш ли, му разправи, че на Кавказ имало изоставени богати земи. Чакали мъжка ръка. Защо не опита? Трийсет години са нищо, за мъж то е все едно юношество, всичко бързо му зараства…
— Всичко — повтори тя. — Тепърва имате време да народите и деца, че и да ги изгледате, ако щете, цяла дузина.
Тази лекарка беше еврейка. Не много стара, омъжена. Мъжът й беше заточен тук, близо до нея, а може пък тя да бе дошла при него — блъскаше като секач. И техният живот не е цвете, като си помислиш. Пък той, Демян, е човек свободен, може и да издаяни. Рече си, по-лошо от това няма да стане. Тъй де, какво ще загуби! И замина, дойде тук, при тези чудновати планини, на тая тлъста, черна земя — клонка да бучнеш, тя вече напира да цъфти!
Постегна някаква чужда къща, кой знае чия е била, изкопа мазе, настла с плочи пътечката до къщата и от двете й страни посади тополи…
Ремонтира бараката, почисти кладенеца като в своето си село, свари дамаджана ракия. Поогледа се — уж всичко има, ама нещо не достига! Ха, на него ли? Че на него шепа царевица и коричка хляб му стигат. Нищо друго не му трябва. Щеше да трябва повече, ако тук живееше и друг човек, ако из двора тичаха дечурлига, ако мучеше и кукуригаше живинка наоколо, ако на прага го посрещаха с кана и му поливаха, и го гледаха как, пръхтейки, измива от лицето си потта след работния ден.
Взе да попийва. И все сам. И пак му се привидя онзи вир. Затвори очи — няма нищо. Като нищо да не е било. Ей това е. То е само илюзия, дето му се бе сторило, че е жив… Че е оживял… Тая лекарка, макар да е мъдра жена, ама не можа да види всичко отвътре в него. До тези мисли стигна. Когато за пръв път отиваше до помощното стопанство, все поглеждаше коловозите — колко често минават влакове. Тук няма реки с вирове, ама релси колкото щеш. Лягаш, и толкоз. А и влакът хвърчи, само ехото му се блъсва в планините и се връща обратно.
И току на помощното гледа — възпитателка с деца.
— Та ще ги вземете ли, Демян Иванич? — попита тя, примижала от слънцето отсреща.
Красива жена, снажна, и всичкото й е наред: и гърдите, и ръцете, и краката, а косата й като на вещица, можеш да я овържеш около нея на възел. Пък и лицето й без червила, жалко че пуши, глупачката. Е, от това може да я отучи. С камшика ли, другояче ли.
— Ами ти кво? — грубо запита той. — Подплаших ли те, че не щеш да дойдеш? Мислиш, Демян е хаймана! Развратник и никаквец? А?
— Е, ама защо така… Вярвам ви, Демян Иванич. Но изглежда, аз съм си такава, че… На, глупава съм! — каза тя, само присвиваше очи от слънцето и не го поглеждаше в очите. — Едното дете ми се разболя… Преяде ли, не знам, но цяла нощ става от диария; Инак, разбира се, че щях да дойда и аз. Тъкмо братчетата не ми се пускат сами! Един страх ме е заял!
Стоеше пред него като виновна. Дожаля му.
— Ще ви донеса дупе — каза. — Още баба ми ме е учила: изсушава се ципата от кокошия стомах и се смила, та този прах се казва дупе: лекува от всякакви диарии и разстройства…
— Благодаря ви — тихо каза Регина Петровна.
И остана така в очакване на решението му.
— Пък и момчетата що да не ги взема? Талигата ми е голяма. Ами връщането как ще стане?
— Не можете ли да ги върнете?
Той пресметна:
— Нататък и обратно е цял ден път. Няма да ме пуснат.
— Поне до гарата! — замоли го Регина Петровна. — Поне до гарата ги докарайте, а аз ще ги посрещна с магаренцето… А?
Той изпъшка, потърка плешивото си теме. Обърна се и тръгна към талигата. Без да се обръща, подхвърли в движение:
— Ами будете ги! Времето си върви!
Регина Петровна се разбърза. Но те, уморени от снощи, нищо не разбираха, сънени. Пораздруса ги тя, поля им да се умият, заръча им да хапнат нещо, Но те отказаха да ядат.
Пъхна им в една чанта две платнени торбички за булгур, а чантата — за хляб. Сложи им вътре сандвичи, шише с мляко. В това шише, ако може, там да им налеят олио.
— Запомнихте ли? Да не забравите? — попита братята. Те кимаха и се прозяваха, докато вървяха към талигата.
Не можеха и не можеха да се събудят. Всеки носеше под мишница по един пакет: снощния подарък.
— Ами тях защо сте ги взели? — учуди се Регина Петровна. — Искате да ги оставите в колонията ли?
Братята врътнаха глави. Не, не са толкова глупави да носят в колонията такова богатство!
— В скривалището ли ще ги носите? — сети се тя.
Братята нищо не отговориха. То се знае, в скривалището.
— По-добре ги оставете — посъветва ги Регина Петровна. — Никой няма да ви пипне дрехите. Обещавам ви. Е?
Братята се спогледаха, дадоха й пакетите.
— Тръгвайте… — И ти погали по главите, единия с лявата, другия с дясната ръка. — Ако ви попита директорът, кажете, че тук живеем нормално, имаме всичко. Могат да пращат колонисти за прибиране на…
— А, не, няма нужда от тях! — каза Сашка и се извърна. И Колка кимна.
Регина Петровна изпрати братята до талигата и ги настани отзад.
— Погрижете се за тях, Демян Иванич. Все пак… Там е неспокойно… А пък, както се уговорихме, аз ще ги посрещна утре.
Демян порови в сламата, извади протритото си каскетче, нахлупи го чак до очите. Изпод козирката погледна втренчено възпитателката. На утринната светлина очите му бяха небесносини, детински.
— Кво да се грижа, сега там всичко е нормално. Когато идвах насам, оцених всичко като на фронт. Наши бойци камион след камион се изкачваха нагоре. Толкова много, гаче правеха ново обкръжение на Сталинград. А пък надолу такивата… черните де… Откарваха ги…
— Откарваха ли ги? Тоест как ги откарваха? — попита Регина Петровна, внезапно пребледняла. — Надявам се, живи?
— Всякакви! — дръпна се Демян. — Снощи не щях да ви разправям, за какво ви е да знаете. Та си викам, свършиха вече с тях — животът ще стане по-спокоен…
Регина Петровна се намръщи.
— Извинете, но вие говорите така, сякаш се радвате…
— Че кво, да плача ли! — неочаквано кресна той. — По-добре ние тях, отколкото те нас! Или ти, ще прощаваш, искаш да е другояче? Малко ли страх набра от тях?
