Пренощува облачето златно

Тогава и Демян се окашля, прочисти си гърлото и се включи, и то така пронизително, тънко, високо, че на братята им секна дъхът:

Бързай, Гальо, с нази, весели казаци,
по-добре ще ти е и от родна къща…

И Кузминчетата, и Регина Петровна радостно, подхванаха:

Ой ти, Гальо, Гальо, ой, момиче младо,
изиграли Галя, с тях си я отвели…

А плешивият Демян излезе някъде и се върна с балалайка. Балалайката беше някак странна, братята не бяха виждали такава — с дълъг-предълъг гриф.

— Намерих я в една къща — похвали се Демян и подрънка на трите струни. — Чеченците са свирили на нея, а чух, че й викали дървена хармоника… Прости хора, ей! Каква хармоника е, като си е балалайка! Префинен инструмент! Иска си майсторлъка!

Пиянски усмихнат, той пак прокара пръсти по струните, извличайки възтъпи кратки звуци, и изведнъж ги блъсна с цяла длан, извъртя очи нагоре и високо запя:

Зад планинска река
лес разлистен шуми;
в планината едно
селце малко дими,
волен славей в леса
гръмко песни си пей
и вдовица сама
във селцето живей…

Изпя това, помълча и погледна Регина Петровна. И пак се захили пиянски. Очите му блестяха.

Демян уж пееше тихо, а излизаше много юначно. Пееше сякаш за Регина Петровна, за себе си и за тази тяхна къщичка, където е дошъл да погостува, като че на село… От завист Кузминчетата се повдигаха на пръсти, източваха вратове и се мъчеха да надникнат в устата на Демян… Така силно, така гладко извиваше той с красивия си глас. И чеченската балалайка с трите струни свиреше, та чак се прехласваше като руска под ръката му. Ама че работа, а!

В този момент братята му простиха всичко на тоя хитрец: и укритата диня, и пушещата коза, и дори закачките му с Регина Петровна.

И друго потресе децата: излезе, че не само затворническите песни, но и обикновените, за някаква си там вдовица, може да се пеят така, че тръпки да те побият.

Никога не бяха чували, не бяха чувствували нещо подобно. Най-тъжно им стана накрая. И на двамата им идеше да се разреват, но това вече щеше да бъде прекалено… Когато вдовицата кани на трапезата търговеца и рибаря, те започват да пеят и да свирят, а през това време юнакът поглежда през прозорчето и търпи, търпи… А после не издържа и ги избива всичките! Като чеченец. Така излизаше според Демяновата песен.

Оттогава до днес
никой там не живей,
само славей един
гръмко песни си пей…

Никой не продума, всички бяха потресени от тази толкова ужасна история или пък от постъпката на младия безумец, който убил вдовицата от любов… Регина Петровна заведе малките мъже да си легнат. И се върна. Слънцето залязваше, седяха унесени, тъжни, тихи, стоплени, разчувствувани. С една дума, щастливи. Впрочем нашите братя още не подозираха, че това е щастието, може би ще го разберат по-късно. Ако го разберат. Ако имат време да го разберат!

Боже мой, колко е кратък животът и колко е тягостно да мислиш за бъдещето, да предвиждаш, особено когато вече знаеш всичко, всичко…

Помня я, помня я тази приказна вечер в нашето обетовано чифличе в недрата на някакви кавказки предпланини. Колкото и да е странно, денят, определен за нас от вълшебницата Регина Петровна, ми стана рожден ден за цял живот. Мисля си, може би наистина съм се родил едва тогава? Оглеждах се наоколо, исках да открия наяве тази рязка промяна в света. Но всичко си беше както преди: и небето, размито от вечерта, но чисто, безоблачно. И топлите, напечени през деня треви, и сухият пелинов, възгорчиво тъжен мирис на спечената тукашна земя. И кроткият Демянов кон, който пасеше наблизо — тъмен силует върху фона на планините, но не препускащ, не изопнал крака като на познатата картинка, а кротко отпуснал муцуна, — допълваше нашата идилична картина. Знаех, бях сигурен, че това не може да бъде, а ако се случва понякога, не е на добро, прекалено хубаво е, за да не се обърне после съвсем на зле. Но именно тогава, предчувствувайки какви ли не нещастия, внезапно за пръв път осъзнах, че съм жив, че наистина съществувам, а после ще умра. Трепетното чувство за мимолетността на всичко, което току-що бях изживял, ме порази за цял живот като мълния, както шрапнелът в сърцето — шофьорката Вера! Колко ми се искаше никога да не умра, боже мой! Но едва по-късно разбрах от някаква научна статия, че в този миг в мен се е пробудил „генът на смъртта“, който притежават всички живи хора, но който не се проявява известно време, до някоя особена минута в ранната младост… И после вече го усещаш цял живот. А децата, както и аз до онзи миг, живеят, без да имат понятие за преходността, и затова са безсмъртни.

XXV

На другата сутрин, в ранни зори, когато слънцето едва подаваше лъчи иззад планината, Демян се застяга да си върви. Сложи в каруцата две големи жълти тикви, настла камъш.

Щом го зърна през прозорчето, Регина Петровна излезе, в движение припряно закопчаваше ризата на гърдите си.

— Ще вземете ли моите Кузминчета? — попита тя, Трябва да си докараме продукти.

Не гледаше Демян в очите, държеше се малко отчуждено.