дойде точно за месото.
А Демян, макар че уж беше дошъл по работа, все се въртеше около кухнята. Пречеше на Регина Петровна. Разказваше й нещо за своето домакинство, как прибрал картофите, как мариновал дините, а за тукашните ябълки разправяше, че не стрували, хвалеше някакви други, антоновки, дето растели по неговите родни места.
— Аз съм сръчен, полезен човек, само дето жена си нямам — бъбреше той, загледан в гърба на Регина Петровна. — Бива ме и за женска, и за мъжка работа, но една къща няма ли стопанка, все едно да няма печка. Всичко има, ама топлина няма. Пък и на вас, гледам, с тия, мъничките, не ви е леко… А?
Регина Петровна не се обръщаше, вършеше си работата край запалената печка, край огнището и нищо не му отговаряше.
Но по едно време помоли за цигара:
— Направете ми една… от вашите…
Ръцете й бяха изпоцапани с тесто, затова Демян, като сви цигарата, й я пъхна в устата и й поднесе горящ стрък камъш. При това въпросително се вгледа в очите й.
Регина Петровна духна дим, хвърли поглед на Кузминчетата, които пазеха наблизо.
— Аз съм съпруга на летец… Знаете ли какво е това? Това е професия… — каза тя. — В нашето градче преди войната казваха точно така: нейната професия е „съпруга на летец“. Да го изпращаш… Да чакаш. А после пак да го изпращаш… Когато се събирахме, ние, жените на летците, си приличахме по нещо: другите жени си говорят за моди, за украшения, а ние — за самолети и за полети. На тази мъжът й отлетял на Север, на друга — за Америка… Тогава беше модерно. И винаги — за войната. Защото тези самолети превозваха бомби — точно така се казват, бомбовози, и макар че това беше военна тайна, ние знаехме всичко за самолетите: колко бомби побират, каква скорост имат и накъде ще полетят при нужда.
А после, когато се започна, веднага ги пратиха край Ленинград и те тръгнаха да бомбардират Берлин. Оттам беше по-близо. Той се върна от първия си полет, посрещнах го. Моите малки мъже тогава бяха съвсем мънички. А при семействата на онези, които не се връщаха, трябваше да ходим ние, жените на завърналите се. Такъв беше обичаят. Не мога да ви опиша колко е страшно да влезеш в къща, където още нищо не знаят. И да се преструваш, че си се отбила случайно.
А после излетяха за втори път; лично Сталин им нареди. За по-ефектно. А там вече се били приготвили, само първия път фашистите не можели да предположат, че ще посмеем да летим към тях… И тогава жените на другите летци дойдоха при мен…
Нашето авиационно селище се пребазира в тила, германците настъпваха, а аз вече нямаше защо да заминавам с летците. Вдовица, че и с тези две опашки…
Регина Петровна изплю фаса и го стъпка.
— Отидох да работя в интернат, където чуждите, там и моите, по-лесно се издържаше. Че и гладът! А после реших да дойда тук… Помислих, че ще е по-леко.
Нещо засъска, тенджерата беше изкипяла, Регина Петровна изохка:
— Изкипя! На какво става от много бъбрене…
Скочи, спусна се към печката, и Демян подире й, опита да й помогне.
— Дай да я държа! Дай! — засуети се той около стопанката. — Много ме бива! Каквото искаш, мога да ти сготвя? Не гледай, че такова…
Регина Петровна отмести тенджерата, избърса челото си с опаката страна на ръката и попита:
— Ами можете ли да белите картофи, Демян Иванич?
И на плешивия Демян Иванич тутакси бе възложено беленето на картофите, а Кузминчетата, които ревниво следяха с очи кутиите с месо на масата, но и суетящия се тук гостенин, бяха пратени за гориво. Да събират съчки и тезеци. Днес, трябваха много.
— Глей го ти — каза Колка, озъртайки се, когато се поотдалечиха, чак оттатък зеленчуковата градина, — мярна месото и веднага се лепна за кухнята… Сръчен съм! Много ме бива! То нас всички ни бива да лапаме мръвки. Чак е оплешивял от много сръчност.
— Тия, плешивите, са много нахакани — потвърди Сашка.
— Да си е нахакан у тях!
— На друго е хвърлил око той, не на консервата.
— Не на консервата ли? На тиквата ли, мислиш? — попита Колка.
— Не-е… Ние нали сме едни тикви, нищо не разбрахме! Когато започна да дрънка за домакинството си…
— Какво да му разбираме? — учуди се Колка. — Оплезен съм, вика… И нямам печка.
— Той че е оплезен, оплезен е — потвърди Сашка. — Ама като извъртя работата към печката, веднага го усетих!… Иска да се жени!
Колка тъпо се вторачи в брат си. Забрави дори да събира тезеците, дето били лайна. Така го смая откритието на Сашка.
— Ама за коя?
— За коя… Ех, че си и ти!
Колка недоверчиво се умълча. Обмисляше новината. И току изтърси:
— Ама нали е стар? Сигурно е вече на трийсет…
— Какво от това? Ами тя?
— Регина Петровна е друго нещо — каза уверено Колка. — Тя е красива. За нея ще се ожени някой генерал… Или маршал…
Колка помисли малко и се поправи:
— Всъщност за нея ще се оженим ние.
— Тя няма да ни вземе — пресече го Сашка.
— Защо пък?
— Голям глупак си, Колка! — сърдито кресна Сашка. — Как можеш да се ожениш за нея, като не си пораснал още?
— Че нали ще порасна! — избоботи упорито Колка.
— Охо, докато пораснеш!… Ще дойде някой като тоя, оплезен и умен, ще подскача около нея, ще й каже нещо за печката, за картофите… И накрая ще я отведе!
— Аз пък няма да я дам! — каза Колка. — Ще го убия!
— Кого бе, Демян ли?
— Е, ще го отровя! Ще му сложа татул в млина — упорито държеше на своето Колка. — И коня му ще отровя.
Погледна натам, където зад храстите се виеше синята струйка дим от кухнята, и с все сила закрещя:
Оттук, от толкова далече, плешивият Демян естествено не можеше да го чуе. Пък и не им стана по- весело от песента на Колка.
XXIV
Но празникът си е празник, щом са се съгласили, ще търпят.
При това, когато се върнаха, когато видяха своята Регина Петровна, издокарана с хубава рокля, как не обръща никакво внимание на плешивия Демян, а гледа само Сашка и Колка, братята я разбраха така: да се омъжвам ли?! За тоя? За нищо на света! Ако ще да е триж по-сръчен! Ще се повърти, ще се повърти и ще си подвие опашката като последен чакал!
