Тайният кодекс

Окотал кимна.

Обхванат от паника, Филип се опита да мисли конструктивно. Можеше ли да се има доверие на Окотал? Възможно ли беше да не е разбрал правилно? Защо Хаузър ще го убива? За да открадне наследството? Беше малко вероятно. Хаузър не беше мистър Роджърс. С периферното си зрение забеляза, че моряците продължават да играят карти, оръжията им бяха скупчени около едно дърво. От друга страна това му се виждаше невъзможно. Като във филм. Тъй или иначе Хаузър щеше да изкара един милион долара. Не убиваш хора просто ей така, нали?

— Какво смяташ да правиш?

— Да открадна една лодка и да избягам. Ще се скрия в блатото.

— Имаш предвид сега?

— Искаш да изчакаш?

— Но моряците са до нас. Никога не можем да избягаме. Какво те накара да мислиш, че се канят да правят такова нещо? Може би просто не си разбрал.

— Чуй ме, глупак такъв! — изсъска Окотал. — Няма време. Аз тръгвам сега. Ако ще идваш, идвай! Ако ли не — adios.

Той се изправи спокойно, лениво и тръгна по брега, където бяха вързани канутата. Изпълнен с ужас, Филип местеше очи от него върху моряците и обратно. Те продължаваха да играят карти, заплеснати изцяло в заниманието си. От мястото, където седяха, до дънера на дървото, те не можеха да видят лодките.

Какво трябваше да направи? Усети, че паниката го парализира. Бяха му натрапили да взема важно решение, без никакво предупреждение или подготовка. Беше лудост. Можеше ли Хаузър да е наистина толкова студенокръвен? Или самият Окотал се опитваше да го притисне?

Окотал се тътреше флегматично по плажа, поглеждайки от време на време към дърветата. Спря до една лодка и с коляно, бавно и без да се вижда какво прави, започна да я изтиква във водата.

Нещата се развиваха много бързо. Наистина, всичко се определяше от факта що за човек е Хаузър. Беше ли способен на убийство? Определено не беше мил човек, така е. Но имаше нещо около него, което не беше наред. Филип внезапно си спомни удоволствието, което детективът беше изпитал, докато обезглавяваше агутито, усмивката му, когато видя петното кръв върху ризата на Филип и начина, по който беше казал: „ще видиш много скоро“.

Окотал вече беше изкарал лодката във водата и спокойно, без да бърза, влезе в нея и вдигна пръта, готов да отплава. Филип бързо се спусна надолу по брега. Окотал вече се отдалечаваше от сушата, забивайки дълбоко пръта, готов да поеме по канала. Но изчака Филип да прегази и да се прехвърли вътре. След което със силно натискане на мускулите на гърба заби пръта в пясъчното дъно и тихо оттласна кануто в блатото.

26.

Следващата сутрин хубавото време беше свършило. Бяха надвиснали тежки облаци, над върховете на дърветата се чуваха гръмотевици и скоро рукна дъжд като из ведро. Когато Том и останалите тръгнаха, повърхността на реката беше вече сива и разпенена от силата на поройния дъжд, капките барабаняха оглушително между растенията. Лабиринтът от канали, по който се движеха, изглежда ставаше все по-тесен и по криволичещ. Том никога не беше виждал толкова гъсто и толкова заплетено блато. Трудно му беше да повярва, че Дон Алфонсо знае накъде да поеме.

Следобедът дъждът внезапно спря, сякаш някой беше завъртял кранчето. Още известно време водата продължи да влачи потънали дървета с грохот, напомнящ буен водопад, оставяйки след себе си мъглица от ситни пръски, бавни капки върху натежалите листа и звънка тишина.

— Гадните буболечки се появиха отново — каза Сали, плясвайки по ръката си.

— Черни мухи — измърмори Дон Алфонсо и запали лулата си, обвивайки се в облак син дим. — Отнасят късче от плътта ви със себе си. Създадени са от дъха на самия дявол след пиянска оргия.

Не след дълго пътят им беше блокиран от висящи лиани и издигащи се високо корени, които растяха от горе на долу, оформяйки плътни завеси от зеленина, спускаща се до самата повърхност на водата. Пинго остана отпред, разсичайки ги с мачетето си, докато Кори насочваше отзад лодката с пръта. Всеки удар на мачетето изкарваше отгоре дървесни жаби, буболечки и какви ли не твари, които цопваха с плясък във водата, осигурявайки пиршество за пираните отдолу, търпеливо причакващи всяко злощастно животинче. Пинго, напънал мускули, раздаваше отмерени удари наляво и надясно, разчиствайки с ръка лианите и висящите цветя. Бяха навлезли в един особено тесен канал, когато той стовари мачетето си върху зеления лабиринт и нададе вик:

— Heculu!

— Avispa! Оси! — извика и Дон Алфонсо, навеждайки се надолу и нахлупвайки шапката на главата си. — Не мърдайте!

Гъст, жужащ черен облак излетя от виещите се лиани и Том, докато се опитваше да пази главата си, усети как върху гърба му се впиват десетки остри като игли за татуировка жила.

— Не ги удряй! — извика му Дон Алфонсо. — Това ще ги разлюти още повече!

Не можеха да направят нищо друго, освен да чакат, докато разгневените насекоми сами се откажат. Осите отлетяха така бързо, както се бяха появили и Сали се зае да лекува ухапаните места със сока от кората, която беше взела.

Скоро в небето над тях се разнесе странен звук. Напомняше на пляскане и бълбукане, сякаш тълпа деца смучеха бонбони, само че много силно, съпроводено от шумолене на клони, което се усили и заприлича на внезапен вятър. Между листата проблесна нещо черно.

Кори прибра греблото и моментално в ръцете му се озоваха малък лък и стрела, готова да полети нагоре към небето.

— Mono chucuto — прошепна Дон Алфонсо на Том.

Преди Том да успее да каже каквото и да било, Кори отпусна лъка си. Отгоре се чу трескаво шумолене и през клоните се мерна една полужива черна маймуна, която стискаше ужасена жилавите стебла, докато най-сетне падна във водата, на пет стъпки от кануто. Кори се наведе и я взе от водата, преди на някоя друга твар отдолу да й е хрумнала същата идея.

— Ехи, ехи — ухили се той широко. — Uakaris! М-м-м.

— Две са! — каза Дон Алфонсо възбудено. — Това беше голям късмет, Томасито. Това са майка и малкото й.

Малкото маймунче продължаваше да стиска здраво майка си, пищейки от ужас.

— Маймуна? Убихте маймуна? — извика Сали.

— Да, Лечителко, не сме ли наистина късметлии?

— Късметлии? Това е отвратително!

Лицето на Дон Алфонсо посърна.

— Не обичате ли маймуни? Мозъците на тези маймуни са истински деликатес, когато се изпекат леко в черепа.

— Не можем да ядем маймуни!

— Но защо?

— Защото… защото това е някакъв вид канибализъм. — Тя се обърна към Том. — Не мога да повярвам, че ти им позволи да убият маймуна!

— Не съм им позволявал да убиват нищо.

Кори, нищо неразбиращ и продължаващ да се хили гордо, стовари маймуната на пода на лодката пред тях. Тя впери замъглените си очи в тях, провесила език. Малкото маймунче отскочи ужасено от мъртвото тяло на майка си и с ръце на главата започна да пищи неудържимо.

— Ехи, ехи — протегна се Кори да вземе малкото с ръка, докато вдигаше мачетето с другата, готов да нанесе финалния удар.

— Не! — Том отскубна малката черна топка от ръцете му. Маймунчето се сгуши в него и спря да скимти. Кори, с вдигнато мачете, гледаше смаян.

Дон Алфонсо се наведе напред:

— Не разбирам. Какво казахте за канибализма?