— Дон Алфонсо — обади се Том, — за нас маймуните са почти като хора.
Старецът каза нещо остро на Кори, чиято ухилена физиономия се смени от израз на дълбоко разочарование. Дон Алфонсо се обърна отново към тях:
— Не знаех, че маймуните са свещени в Северна Америка. Истина е, че са почти хора, освен че са много по-пъргави и ловки от нас. Съжалявам. Ако знаех, нямаше да позволя това да се случи. — И той скастри отново Кори, след което лодката пое. После вдигна мъртвата маймуна и я потопи във водата. Безжизненото тяло се залюля леко, водовъртежът го пое, завъртя го в спиралата си и то изчезна.
Том усети малкото в прегръдката си — хленчеше и се опитваше да се зарови в него, търсейки топлина. Той погледна надолу. Едно дребно черно личице надничаше, гледаше го крадешком с широки очи и протягаше ръка. Маймунчето беше малко — не повече от осем инча на дължина и тежко около три-четири паунда. Козинката му беше мека и къса, имаше големи кафяви очи и мъничко розово носле, малки човешки уши и четири миниатюрни ръце с деликатни пръсти, тънки като клечки за зъби.
Том вдигна очи и видя, че Сали го гледа с усмивка.
— Какво?
— Май си намери нов приятел.
— О, не.
— О, да.
Маймунчето се беше съвзело от ужаса. То изпълзя от ръцете на Том и започна да проявява любопитство. Малките му черни ръце се стрелкаха бързо и подръпваха гънките на дрехите му, докато то издаваше мляскащи звуци с устни.
— Пощи те. Търси въшки.
— Надявам се, че е разочаровано.
— Виж, Томас — прекъсна ги Дон Алфонсо, — то мисли, че ти си майка му.
— Как можем да нахраним това прекрасно същество? — попита Сали.
Дон Алфонсо вдигна рамене.
— Всички горски същества са прекрасни, Лечителко.
Том усещаше как маймунчето приглажда ризата му и рови из нея. То изпълзя, използвайки копчетата му за дръжки и повдигна капачето на гигантския джоб на жилетката му. Претършува го, подуши, след което се изкатери и се намести в него. Сгъна малките си ръчички, огледа се наоколо и леко вдигна носле.
Сали плесна с ръце и се засмя.
— О, Том, то
— Какво ядат? — обърна се Том към Дон Алфонсо.
— Всичко. Буболечки, листа, червеи, личинки. Така че няма да имаш трудности с изхранването на новия си приятел.
— Кой е казал, че аз отговарям за това?
— Защото то избра теб, Томасито. И сега ти му принадлежиш.
Том погледна малката черна топчица, която се оглеждаше наоколо като миниатюрен владетел, който инспектира владенията си.
— То е един малък рошав неудачник.
— Рошавия Неудачник, ето как ще му викаме.
Същия следобед в един от спираловидните лабиринти от канали Дон Алфонсо спря лодката и прекара повече от десет минути да изследва водата — опитваше я на вкус, плюеше в нея сдъвкани топчета тютюн и гледаше как се спускат на дъното. Най-сетне се изправи.
— Има проблем.
— Да не би да сме се изгубили? — попита Том.
— Не.
— Кои?
— Единият от братята ти. Поели са по канала наляво, който води до Плаза Негра, Черния Площад, гнилото сърце на блатото, където живеят демоните.
Каналът криволичеше между грамадни дървесни стволове и гроздове висящи лиани, над черната повърхност на водата се спускаше воал от зеленикава мъглица. Приличаше на водна пътека към ада.
„Трябва да е Върнън“, помисли си Том. Върнън винаги се губеше, в буквалния и в преносния смисъл.
— Преди колко време?
— Най-малко седмица.
— Има ли някакво място наблизо, където може да се спре?
— Има малък остров, на четвърт миля по-нататък.
— Ще спрем там и ще се разтоварим. Ще оставим Пинго и Сали в къмпинга, докато ти, аз и Кори търсим с кануто брат ми. Нямаме време за губене.
Слязоха на просмукания от водата тинест остров, докато над тях се изливаше дъжд като из ведро. Дон Алфонсо жестикулираше и даваше наставления при разтоварването, а после и при товаренето на необходимите провизии в лодката, които щяха да им потрябват при пътуването.
— Няма да ни има два-три дни — каза Дон Алфонсо. — Трябва да се приготвим да прекараме няколко нощи в кануто. Може да вали.
— Не се шегувайте — каза Сали.
Том подаде маймунчето на Сали.
— Ще се грижиш се за него, докато ме няма, нали?
— Разбира се.
Лодката се отдалечи. Том я гледаше през пелената от дъжд, неясна фигурка, която ставаше все по- смътна и по-неясна.
— Том, моля те, пази се — извика тя, когато той вече не я виждаше.
Кори работеше здраво и освободената от товара лодка се движеше бързо. Пет минути по-късно Том дочу крясък в клоните над лодката и видя малка черна топка да скача от клон на клон, докато най-накрая се приземи върху главата му, крещейки като загубена душа. Беше Рошавия Неудачник.
— Ах ти негоднико, едва изчака да избягаш — каза Том и сложи малкото маймунче отново в джоба си, където то се сгуши и веднага притихна.
Кануто влезе още по-навътре в блатото.
27.
Бурята достигна кулминацията си, когато наближиха канала за Черния площад. Светкавици и гръмотевици разтърсваха небесата и тътенът отекваше дълбоко в гората като артилерийски огън. Върховете на дърветата, двеста стъпки над главите им, се клатеха и се удряха един в друг.
Каналът скоро премина в нов лабиринт от водни пътища, криволичещи между треперещата като желе зловонна шир. Дон Алфонсо спираше от време на време да провери за следи от прът по плиткото дъно. Проливният дъжд не отслабваше и нощта дойде така неусетно, че Том се сепна, когато Дон Алфонсо обяви, че спират.
— Ще спим в кануто като диваци — каза той. — Мястото е добро, защото над нас няма дебели клони. Не ми се иска да се събудя от задушаващия дъх на някой ягуар. Трябва да внимаваме да не умрем тук, Томасито, иначе душите ни никога няма да успеят да се измъкнат.
— Ще направя каквото зависи от мен.
Том се сгуши в мрежата си против комари, намери си местенце сред купчината принадлежности и се опита да заспи. Дъждът най-после спря, но той беше мокър до кости. От джунглата идваха звуци на капеща вода, придружени от викове, стонове и задъхани писъци на животни, някои от които приличаха съвсем на човешки. Може би те бяха хора, загубените души, за които говореше Дон Алфонсо. Том си помисли за брат си Върнън, загубен някъде из блатото, може би беше болен, или дори умираше. Спомни си го като момче, изпълнен винаги с надежда, дружелюбен, с оня вечно отвеян израз на лицето. Умората го надви и той потъна в дълбок, неспокоен сън.
