Татко е унижил бащата на Ках с този обир. И сега Ках си отмъщава.
— Как можем да спрем това?
— Не знам какви са по-нататъшните планове на Ках. Аз се опитвам да спася татко. На входа на гробницата има огромна каменна врата. Аз не мога да я отместя. Ках разбра, че аз отивам в Сукиа Тара да спася татко. Той много се ядоса. Затвори ме и искаше да ме убие. Той каза, че съм мръсен човек, полутара, полубял. После дойде луд бял човек с войници и хванаха Ках, отведоха го в Белия град. И аз избягах. Като чух, че войниците говорят за вас, се върнах и ви намерих.
— Как разбра, че сме тук?
— Чух какво говорят войниците.
Огънят пропука. Нощта обгърна петимата. Думите на Борабей сякаш останаха да витаят във въздуха още дълго, след като ги бе изрекъл. Очите му се спираха върху всеки от тях.
— Братя, ужасно е да се умре по такъв начин. Това е смърт за плъх, не за човешко същество. Той ни е
— Какво можем да направим? — попита Филип.
Борабей заговори след дълга пауза. Гласът му бе нисък и ясен:
— Ще го спасим.
52.
Хаузър се съсредоточи върху грубата скица на града, която беше начертал през изминалите два дни. Подчинените му бяха огледали и проучили града два пъти, но той бе толкова занемарен и обрасъл в треволяци, че изготвянето на каквато и да е вярна карта бе почти невъзможно. Имаше няколко пирамиди, дузина храмове и други структури, стотици места, където би могла да е скрита гробницата. Докато им излезеше късметът, щяха да минат седмици.
До вратата се приближи един войник и козирува:
— Докладвай.
— Синовете са на двайсет мили зад нас, отвъд река Оката.
Хаузър остави бавно картата.
— Живи и добре?
— Оправили са се от боледуването. Един индианец Тара се грижи за тях.
— Оръжие?
— Една безполезна ловна пушка, на жената е. Лъкове и стрели, както и фуния за издухване на стрелите, разбира се…
— Да, да. — Хаузър, против волята си, изпита пристъп на уважение към тримата сина, и особено към Филип. По всички правила те отдавна трябваше да са мъртви. И Макс беше такъв, инат и късметлия. Това беше силна комбинация. В съзнанието му изплува образът на Макс — гол до кръста, как проправя път през гората, потният му гръб е посипан с тресчици, клони и листа. От месеци просичат просека през джунглата, изпохапани от насекоми, с издрани ръце и крака, инфектирани, болни — без да намерят нищо. И после Макс се отървава от него, отплува по реката и намира голямата награда, заради която се бяха блъскали повече от година… Хаузър се прибра вкъщи и трябваше да постъпи в армията… Той тръсна глава, сякаш да се освободи от негодуванието. Това беше минало. Бъдещето — и бъдещето на Бродбент в това число, — му принадлежаха.
Лейтенантът се обади:
— Да изпратя ли част от войниците да ги убият? Този път ще сме сигурни, че сме приключили с тях, шефе, обещавам ви.
— Не — каза той. — Нека дойдат.
— Не разбирам.
Хаузър се обърна към лейтенанта:
— Не ги закачайте. Оставете ги сами.
53.
Филип се възстанови по-бавно от другите, но след още три дни помощ от Борабей той бе в състояние да се движи. Една слънчева сутрин те развалиха лагера и тръгнаха за селото на Тара в полите на Сиера Азул. Билковите отвари, мехлеми и чайове на Борабей имаха забележителен ефект върху тях. Индианецът вървеше най-отпред с мачетето си с отмерена крачка. Скоро наближиха брега на реката, където бяха открили Филип, изминавайки за пет часа разстоянието, което им бе отнело пет дни, преди да достигнат отчаяното си убежище. Отвъд реката, когато наближиха Сиера Азул, Борабей започна да се движи по- предпазливо. Навлязоха в полите на планината и започнаха да катерят височините. Гората ставаше сякаш по-слънчева, по-малко навъсена. Клоните на дърветата бяха отрупани с орхидеи и пътят напред бе осеян с весели слънчеви петна.
Прекараха нощта в един стар лагер на Тара, полукръг от заслони, покрити с палмови листа, потънали сред буйната зеленина. Борабей нагази сред високата до кръста трева, прорязвайки с мачетето си пътека към най-запазената група от колиби. Том чу острия звук на мачетето, тежките стъпки и някаква ругатня първо в една малка колиба, а после и в друга. След което Борабей се появи с малка, гърчеща се змия, набодена на върха на мачетето, която той изхвърли към гората.
— Колибите вече са чисти. Влезте, сложете хамаците, починете си. Аз ще направя вечеря.
Том погледна Сали. Той имаше чувството, че сърцето му бие толкова силно, че и другите го чуват. Без да разменят и дума, двамата вече знаеха какво ще направят.
Влязоха в по-малката колиба. Вътре беше топло и миришеше на суха трева. През дупчиците между палмовите листа на покрива проникваха слънчеви лъчи, изпъстряйки вътрешността с трепкащи петна мека следобедна светлина. Том закачи хамака си, Сали правеше същото. Сякаш някой бе хвърлил шепа златни монети в косите й — искряха при всяко нейно движение. Когато всичко бе направено, Том пристъпи към нея и взе ръката й. Тя трепереше леко. Той я придърпа към себе си, зарови пръсти в косата й и я целуна по устните. Тя се притисна към него и отвърна на целувката му. Устните й се отвориха и той я зацелува неудържимо по брадичката, по бузите, по шията. После устните му се преместиха върху копчетата на ризата й, разкопчавайки ги едно по едно, слизайки все по-надолу. Освободи гърдите й с едно движение и зарови лице в тях, вдъхвайки аромата й. Плъзна се по гладкия, плосък корем и ръцете му достигнаха тънката материя на бикините й. Сали се извърна с рязко движение и те се смъкнаха. Стисна я отзад и продължи да я целува бурно, чувайки сякаш някъде отдалеч накъсаното й дишане, сладката болка от впитите в гърба му пръсти, тръпнещото тяло, което го предизвикваше, приканваше и обещаваше.
Тя го съблече нетърпеливо и двамата се отпуснаха в топлата тъмнина и се любиха, докато слънцето залезе и дребните златни монети на светлината станаха червени и изчезнаха, когато слънцето потъна зад дърветата, оставяйки колибата в притихнала тъмнина.
54.
Събудиха се от бодрия глас на Борабей. Нощта бе паднала и въздухът бе по-хладен, в колибата проникваше миризмата на печено месо.
— Вечеря!
Том и Сали се облякоха и излязоха. Небето бе осеяно със звезди, Млечният път се извиваше като река от светлина над главите им. Том никога не бе виждал толкова черна нощ, с толкова ярък Млечен път.
Борабей седеше край огъня и въртеше шиш кебап, като едновременно с това пробиваше дупки в една суха кратуна. В единия й край издълба жлеб, приближи я към устните си и духна. От нея излезе сладък, нисък звук, последван от други. Той спря и се усмихна.
— Кой иска да слуша музика?
Той засвири и блуждаещите звуци се обединиха в красива мелодия. Джунглата утихна, чистите звуци се лееха, забързваха, сякаш се догонват, издигаха се и падаха като планински поток. Имаше моменти на тишина, когато последните тонове сякаш увисваха във въздуха около тях и след това звукът се завръщаше и
