нас като експеримент за създаване на гении? Кой ни домъкна тук, в джунглата, за да умрем?
Борабей замахна към Филип и това стана толкова бързо, че изглеждаше сякаш Филип изчезна изведнъж отзад в тъмнината. Борабей стоеше пребледнял, стискаше и отпускаше нервно юмруци. Филип седна, отупа праха от себе си и се изкашля. След което се изхрачи. Устните му бяха в кръв и целите подути.
Индианецът го гледаше и дишаше тежко.
Филип обърса лицето си, след което се ухили:
— Добре, добре. Най-големият брат заяви накрая мястото си в семейството.
— Не говори за татко по този начин.
— Ще говоря за него както си искам и няма да позволя на един неграмотен дивак да ме учи какво да правя.
Борабей стисна юмруци, но не направи движение към Филип.
Върнън помогна на Филип да се изправи. Филип докосна леко устните си, но изражението му бе триумфиращо. Борабей стоеше нерешително, изглежда осъзнаваше, че е направил грешка, че удряйки брат си, по някакъв начин бе изгубил спора.
— Добре — каза Сали. — Достатъчно разговори за Максуел Бродбент. Не можем да си позволим да се караме точно в този момент, знаете го добре.
Тя погледна Борабей:
— Струва ми се, че вечерята прегоря.
Борабей се приближи към огъня и започна да разпределя шиш кебапа върху листа.
Грубата фраза на Филип се вряза в съзнанието на Том: „Така става, като си лош баща — синовете ти те изоставят.“ И се запита: Това ли бяха направили те?
55.
Майк Граф се настани в креслото край огъня и преметна крак върху крак с живо, любезно изражение на лицето. Това винаги удивляваше Скиба — как, сякаш напук на всичко, Граф съумяваше да запази тази хладна аура на самоувереност. Граф можеше да закара собствената лодка на Харон по Стикс до самите порти на ада, с все същото свежо изражение, убеждавайки пътниците, че раят е ей там, зад завоя.
— Какво мога да направя за теб, Майк — попита Скиба любезно.
— Какво стана с акциите през последните два дни? Скочиха с десет процента.
Скиба поклати глава. Както се казва, цялата къща гореше в пламъци, докато в кухнята Граф се оплакваше, че кафето му е студено.
— Просто бъди доволен, че оцеляхме след статията за флоксатана в „Джърнъл“.
— Толкова по-основателна причина имаме да се притесняваме, че акциите ни се качват.
— Виж, Майк…
— Люис, не си казал на Фенър миналата седмица за Кодекса, нали?
— Казах му.
— Исусе Христе. Знаеш го каква отрепка е. Сякаш си нямаме достатъчно неприятности и без продажбата по вътрешна информация.
Скиба го погледна. Наистина, преди много време трябваше да се отърве от Граф. Граф толкова ги бе злепоставил и двамата, макар сега да не ставаше въпрос за това. Какво значение имаше? Всичко бе свършило — за Граф, за компанията, и особено за него. Идваше му да изкрещи. Под него зееше бездънна пропаст — в момента бяха в процес на свободно падане — а Граф все още не го знаеше.
— Щеше да смъква акциите ни при продажбите. Трябваше да го направя, Майк. Фенър не е глупак. Няма да обели и дума за това. Ще рискува ли да провали целия си живот заради няколкостотин хиляди?
— Шегуваш ли се? Той ще събори собствената си баба, за да грабне някое пени от тротоара.
— Не, Фенър, дребните акционери са тези, които продаваха позициите си.
— Това обяснява не повече от трийсет процента.
— Майк, стига.
Граф го погледна удивено.
— За какво говориш? И това ще мине, ще издържим. Веднъж да вземем Кодекса, Скиба, всичко ще е наред.
Скиба усети, че се изчервява при споменаването на Кодекса.
— Ти наистина ли мислиш, че Кодексът ще реши проблемите ни? — Той говореше спокойно.
— Защо не? Да не би нещо да пропускам? Променило ли се е нещо?
Скиба поклати глава. Какво значение имаше това? Какво изобщо имаше значение?
— Люис, това пораженско настроение не ти подхожда. Къде се дяна прословутата ти борбеност?
Скиба беше уморен, безумно уморен. Този аргумент беше безполезен. Всичко свърши. И нямаше смисъл от приказки. Единственото, което можеха да направят сега, беше да чакат: да чакат края. Бяха напълно безсилни.
— Когато представим Кодекса в пълния му блясък — продължи Граф, — акциите на „Лемпе“ ще скочат до тавана. Нищо не води така бързо към целта, както успехът. Акционерите ще ни простят и това ще отнеме вятъра от платната на председателя на Комисията по ценни книжа — Господин Винаги Прав. Ето защо се тревожа за тези продажби по информация. Ако някой спомене нещо за Кодекса на човек, който на свой ред го изпее на тъща си, която пък телефонира на племенницата си в Ню Джърси… иди тогава, че се оправдавай. То е като да избягаш от данъците, винаги ще те намерят. Виж какво се случи с Марта…
— Майк?
— Какво?
— Омитай се оттук.
Скиба изгаси осветлението, изключи телефоните и изчака да се стъмни. На бюрото му имаше само три неща: малкото пластмасово шишенце с таблетки, шейсетгодишния „Макалан“ и една чиста стъклена чаша.
Беше време за голямото плуване.
56.
На следващата сутрин тръгнаха от изоставеното селище на Тара и скоро бяха в полите на Сиера Азул. Пътеката започна да се издига, минаваше през гори и ливади, покрай оставени на угар ниви, обрасли с бурени. Тук-там, скрита в дъждовната гора, се виждаше по някоя рухнала сламена колиба.
Навлязоха в дълбока, хладна гора. Борабей внезапно настоя да се движи отпред и в противоположност на обичайните си тихи стъпки, започна да се движи шумно, да шиба растенията, да спира често „за почивка“, което приличаше повече на разузнаване, според Том. Нещо го караше да се чувства неспокоен.
Когато стигнаха до малко сечище, индианецът спря:
— Обяд! — извика той и започна да пее силно, докато разопаковаше вързопчетата от палмови листа.
— Но ние обядвахме преди два часа — възрази Върнън.
— Ще обядваме отново! — Индианецът смъкна от рамото си лъка и стрелите, и Том забеляза, че ги оставя на известно разстояние от себе си.
Сали седна до Том.
— Нещо става.
Борабей помогна на останалите да смъкнат раниците си и ги остави в отсрещния край на сечището, заедно с лъка и стрелите. После се приближи до Сали, преметна ръка през рамото й и я придърпа близо до себе си:
— Дай ми оръжието, Сали — произнесе той тихо.
Тя смъкна пушката. Борабей взе всичките мачете.
— Какво става? — попита Върнън.
— Нищо, нищо, ще си починем. — Той заобиколи някакви сухи банани. — Гладни ли сте, братя? Много
